Тес Геритсън - Грешникът

Младата жена се засмя. Богохулствен звук в този параклис.

— Като те слуша, човек ще помисли, че съм с раздвоена личност или нещо от този род.

— Това не е много далеч от истината. Ти играеш на ченге толкова старателно, че погребваш жената. Аз дойдох да видя жената.

— Чака доста дълго.

— Защо си ми ядосана?

— Не съм.

— Странен е начинът, по който ме приветстваш с пристигането ми в Бостън.

— Може би, защото не си направи труда да ми кажеш, че идваш.

Той въздъхна тежко.

— Може ли просто да седнем и да поговорим?

Тя се приближи до първата редица и се отпусна на дървената пейка. Дийн седна до нея, но тя продължи да гледа право напред, защото се страхуваше да го погледне. Страхуваше се от емоциите, които пробуждаше в нея. Дори вдишването на миризмата му беше мъчително заради копнежа, който разбуждаше. Това бе мъжът, с когото беше делила едно легло, чието докосване, вкус и смях продължаваха да я преследват в сънищата й. Резултатът от връзката им растеше вътре в нея и младата жена притисна с длан корема си, за да потисне тайната болка, която усети внезапно там.

— Как я караш, Джейн?

— Нормално, благодаря. Заета съм.

— А превръзката на главата ти? Какво се е случило?

— О, това ли. — Докосна челото си и сви рамене. — Малък инцидент в моргата. Подхлъзнах се и паднах.

— Изглеждаш уморена.

— Не си падаш по комплиментите, а?

— Това е просто наблюдение.

— Е, да, уморена съм. Разбира се, че съм уморена. Последната седмица беше извънредно натоварена. Коледа почти дойде, а аз още дори не съм купила подаръци за семейството си.

Той я гледа известно време и тя извърна очи, тъй като не искаше да срещне погледа му.

— Май не си щастлива, че ще работиш отново с мен, а?

Ризоли не отговори. Не го отрече.

— Защо просто не ми кажеш какво е станало, по дяволите? — не издържа Дийн.

Гневът в гласа му я стресна. Гейбриъл не беше от хората, които разкриваха често емоциите си. Някога това я вбесяваше, защото винаги я караше да се чувства така, сякаш е изгубила контрол над себе си, сякаш всеки момент е заплашена от изгаряне на бушоните. Връзката им беше започнала, защото тя, а не той, бе направила първата крачка. Тя беше поела риска и бе потъпкала гордостта си, но къде я беше отвело това? Беше се влюбила в мъж, който бе все още непроницаема загадка за нея. И който не бе разкрил пред нея друга емоция, освен гнева, който долови сега в гласа му.

Това разгневи и нея.

— Няма смисъл да го обсъждаме — заяви тя. — Трябва да работим заедно. Нямаме избор. Но всичко останало… просто не съм в състояние да го понеса точно сега.

— Какво не си в състояние да понесеш? Че спахме заедно ли?

— Да.

— Тогава нямаше вид на човек, който има нещо против.

— Случи се и толкоз. Сигурна съм, че и за теб е означавало толкова, колкото означава за мен.

Гейбриъл замълча. „Засегна ли се? — запита се тя. — Заболя ли го?“ Не мислеше, че е възможно да нараниш човек, който няма емоции.

Изненада се, когато чу ненадейния му смях.

— Ама наистина можеш да бъдеш гадна, Джейн — каза той.

Обърна се и го погледна — наистина го погледна — и остана поразена от същите неща, които преди я бяха привлекли към него. Силната челюст, гранитносивите очи. Властният вид. Можеше да го обижда колкото си иска, но винаги щеше да чувства, че все пак той контролира положението.

— От какво се страхуваш? — попита Дийн.

— Не знам за какво говориш.

— Че ще те нараня ли? Че ще си тръгна пръв?

— Първо на първо, ти никога не си бил тук.

— Добре, вярно е. Не можех. Не и с нашата работа.

— А всичко се свежда до това, нали? — Стана от пейката и тропна няколко пъти по пода, за да възвърне чувствителността в замръзналите си крака. — Ти си във Вашингтон, а аз — тук. Ти имаш твоята работа, от която няма да се откажеш. Аз имам моята. Никакви компромиси.

— Като те слуша, човек ще реши, че обявяваш война.

— Не, просто излагам логичните факти. Опитвам се да бъда практична.

Обърна се и тръгна към вратата на параклиса.

— И опитваш да се предпазиш.

— А не трябва ли? — попита тя, като погледна назад към него.

— Целият свят не се е наговорил да те нарани, Джейн.

— Защото няма да му позволя.

Излязоха навън. Прекосиха двора и минаха през дворната порта, която се затвори след тях със звучно щракване.

— Е, не виждам смисъл да опитвам да правя пробив в тази броня — каза той. — Готов съм да изминавам дълъг път, за да мога да се срещна с теб. Но ти трябва да изминеш половината от него. Ти също трябва да даваш.