Тес Геритсън - Грешникът

Джейн погледна намръщено към портата, мислейки за сипещия се по калдъръма сняг.

— Урсула беше с палто и ботуши… — промълви тя.

Обърна се и погледна към сградата. Представи си я в черните часове преди зазоряване, с тъмни прозорци, със спящи в килиите си монахини. С притихнал двор, където се чува само воят на вятъра.

— Вече е валял сняг, когато е излязла — каза тя. — Била е облечена подходящо за времето. Прекосила е двора до портите, където я е чакал някой.

— Това трябва да е бил човек, когото е познавала — допълни Дийн. — Някой, когото трябва да е очаквала.

Младата жена кимна. После се обърна към параклиса и тръгна към него, ботушите й оставяха дупки в снега. Гейбриъл я следваше, но съзнанието й вече не беше фокусирано върху него; тя вървеше по стъпките на една обречена жена.

Нощ, през която вали първият за сезона сняг. Камъните под ботушите ти са хлъзгави. Движиш се безшумно, защото не искаш другите сестри да разберат, че се срещаш с някой. Някой, за когото си готова да нарушиш правилата.

Тъмно е и няма лампи, осветяващи портата. Така че не можеш да видиш лицето му. Не можеш да бъдеш сигурна, че това е посетителят, когото очакваш тази нощ…

Спря внезапно край чешмата и погледна нагоре към редицата прозорци над двора.

— Какво има? — попита Дийн.

— Стаята на Камий — отвърна тя и посочи. — Точно там горе.

Специалният агент от ФБР вдигна поглед към стаята. Лицето му бе почервеняло от щипещия вятър, който бе разрошил косите му. Джейн осъзна, че е сбъркала, като го е погледнала, защото изведнъж я обзе такъв глад за неговото докосване, че се наложи да се извърне, наложи се да притисне юмрук към корема си, за да уталожи празнотата, която усети там.

— Може да е видяла нещо от стаята си — рече Гейбриъл.

— Светлината в параклиса. Била запалена, когато открили телата.

Ризоли вдигна очи към прозореца на Камий и си спомни изцапания с кръв чаршаф.

Събужда се с подгизнала превръзка. Става от леглото, за да отиде в тоалетната и да я смени. И когато се връща в стаята си, забелязва светлината, проблясваща през витражите. Светлина, която няма място там по това време на нощта.

Джейн се обърна към параклиса, привлечена от призрачната картина, която виждаше в съзнанието си: как младата Камий излиза от главната сграда. Как върви под покритата алея, треперейки от студ, и може би съжалява, че не си е наметнала палтото, макар разстоянието между сградите да е съвсем малко.

Ризоли последва призрака в параклиса.

И притихна в полумрака. Осветлението бе изгасено и пейките не бяха нищо повече от издължени хоризонтални сенки. Дийн стоеше безмълвно до нея, също подобен на призрак, докато Камий, дребно деликатно момиче, престъпва прага, лицето й е бяло като мляко.

Поглежда ужасена надолу. Сестра Урсула лежи в краката й, а камъните са опръскани с кръв.

Може би Камий не е разбрала веднага какво се е случило и първо е помислила, че Урсула се е подхлъзнала и си е ударила главата. Или пък е разбрала още с първия поглед към кръвта, че злото бе нахлуло през стените им. Че сега стои зад нея, до вратата. И я наблюдава.

Че се приближава към нея.

Полита от първия удар. Макар и зашеметена, опитва да избяга. Напред, в единствената открита пред нея посока — нататък, между редиците пейки. Към олтара, където залита. Където пада на колене, в очакване на финалния удар.

И когато всичко е свършено и Камий лежи мъртва, убиецът се обръща назад, към първата жертва. Към Урсула.

Но не си довършва работата. Оставя я жива. Защо?

Джейн се взираше в каменните плочи, върху които бе паднала Урсула. Представи си как нападателят се бе навел, за да се увери, че е свършил докрай работата си.

И застина, спомнила си изведнъж какво бе казала д-р Айлс.

— Убиецът не е усетил пулс — произнесе тя.

— Какво?

— В дясната сънна артерия на сестра Урсула не се усеща пулс. — Погледна към Дийн. — Той е помислил, че е мъртва.

Тръгнаха по централната пътека, между редиците от пейки, следвайки последните стъпки на Камий. Стигнаха мястото край олтара, където бе паднала. Спряха в мълчание, вперили очи в пода. Макар да не ги виждаха в полумрака, в процепите между камъните със сигурност бяха останали следи от кръв.

Ризоли потрепери и вдигна очи; Гейбриъл я гледаше.

— Това е всичко, което може да се види тук — рече тя. — Освен ако не искаш да говориш със сестрите.

— Искам да говоря с теб.

— Ето ме, тук съм.

— Не, не си. Детектив Ризоли е тук. Аз искам да говоря с Джейн.