Тес Геритсън - Грешникът

„Вентрикуларна фибрилация. Кардиоверсия с 300 джаула прав ток. Венозното вливане на лидокаин е увеличено до четири мг/мин.

Кардиоверсия повторена, 400 джаула. Още във вентр. фибр.

Зеници разширени, но все още реактивни на светлина…“

„Все още не се предават — помисли си Мора. — Не и докато зениците реагират. Не и докато все още има шанс.“

Спомни си първия Син код, който бе ръководила като интернист, и колко неохотно бе признала поражението, дори когато бе станало ясно, че пациентът не може да бъде спасен. Но семейството на човека чакаше пред стаята — съпругата и двамата му синове в тийнейджърска възраст — и тя мислеше за лицата на момчетата през цялото време, докато бе долепвала дефибрилатора до гърдите на мъжа, отново и отново. И двете момчета бяха достатъчно високи, за да бъдат мъже, с огромни крака и пъпчиви лица, но плачеха като деца, и тя бе продължила усилията за ресусцитацията дълго след стадия, след който те ставаха безсмислени, като си мислеше: „Направи му още един електрически шок. Само още един“.

Осъзна, че отец Брофи бе млъкнал. Вдигна очи и установи, че я наблюдава. Погледът му бе толкова съсредоточен, че се почувства така, сякаш бе нахлул в личното й пространство.

И същевременно — странно възбудена.

Затвори картона с делови жест, за да прикрие объркването си. Току-що бе станала от леглото на Виктор, а ето че се бе почувствала привлечена и то точно от този мъж. Знаеше, че разгонените котки привличат мъжките само с миризмата си. Такъв сигнал ли излъчваше и тя — миризмата на приемаща женска? На жена, която бе живяла толкова дълго без секс, че сега не можеше да му се насити?

Стана и посегна към палтото си.

Свещеникът пристъпи напред, за да й помогне. Приближи се зад нея и го разтвори, за да й позволи да пъхне ръце в ръкавите. Усети как дланта му докосна косите й. Това бе случайно докосване, нищо повече, но предизвика тревожен трепет в нея. Тя отстъпи и се закопчава припряно.

— Преди да тръгнете, искам да ви покажа нещо — каза отец Брофи. — Ще дойдете ли с мен?

— Къде?

— Долу, на четвъртия етаж.

Озадачена, младата жена го последва към асансьора. Влязоха и отново се озоваха заедно в ограничено пространство, което й се стори прекалено тясно. Тя стоеше с ръце в джобовете на палтото и стоически не отделяше очи от сменящите се цифрички на етажите, като се питаше: „Грях ли е някой свещеник да ти се струва привлекателен?“.

Ако не беше грях, със сигурност беше лудост.

Вратата на асансьора най-после се отвори и тя го последва по коридора, през поредица от двойни врати, в кардиологията. И тук, като в интензивното отделение на хирургията, осветлението беше приглушено за през нощта. Вървяха така из полумрака, докато стигнаха до помещението с мониторите за ЕКГ.

Пълната сестра, седяща пред тях, вдигна поглед от пробягващите по тях линии и зъбите й блеснаха в усмихната дъга.

— Отец Брофи. Нощна обиколка ли правите?

Той докосна рамото на сестрата, непринуден, свойски жест, който говореше за приятелски взаимоотношения. Мора си спомни първия път, когато бе видяла свещеника — докато бе прекосявал заснежения двор под стаята на Камий. Как бе положил утешително длан върху рамото на старата монахиня, която го бе посрещнала. Този мъж не се страхуваше да предложи топлината на своето докосване.

— Добър вечер, Катлин — отвърна той и в гласа му внезапно се промъкна меката напевност на бостънския вариант на ирландския. — Спокойна ли е вечерта?

— Засега, да чукна на дърво. Да не би сестрите да се обадиха да посетите някого?

— Не от вашите пациенти. Бяхме горе, в интензивното отделение на хирургията. Исках да доведа д-р Айлс тук за едно посещение.

— В два през нощта? — Катлин се засмя и погледна Мора. — Той ще ви съсипе. Този човек не почива.

— Почивка ли? — пошегува се отец Брофи. — Какво е това?

— Нещо, което ние, другите, по-недостойните смъртни, правим.

Свещеникът погледна към монитора.

— А как е нашият мистър Демарко?

— О, вашият специален пациент. Вчера го прехвърлиха в легло, където състоянието му не се следи непрекъснато. Затова бих казала, че е супер.

Младият мъж посочи линията от ЕКГ на легло №6, която се движеше спокойно по екрана.

— Ето — каза той, като докосна Мора по ръката, а дъхът му прошепна в косите й: — Ето това исках да ви покажа.

— Защо? — попита тя.

— Мистър Демарко е мъжът, когото спасихме, на тротоара. — Погледна я. — Мъжът, за когото предсказахте, че няма да живее. Това е нашето чудо. Ваше и мое.