Тес Геритсън - Грешникът

Джейн се приведе още по-близо. Достатъчно близо, за да долови миризмата на урината, с която бяха напоени памперсите му за възрастни.

— Единственият път, когато се е прибрала у дома на посещение, вероятно си е мислела, че няма да й посегнеш. Че поне веднъж ще я оставиш на мира. Все пак къщата ти е била пълна с роднини, дошли за погребението. Но това не те спря. Нали?

Очите все така я избягваха, все така гледаха надолу. Ризоли клекна край леглото. Приближи се толкова, че накъдето и да погледнеше той сега, тя щеше да бъде току пред лицето му.

— Бебето е било твое, Рандъл — продължи тя. — Нямахме нужда дори от проба от твоето ДНК, за да го докажем. Неговата ДНК е прекалено близка с ДНК на майка му. Написано е там, в генетичния код на детето. Рожба на кръвосмешение. Знаеше ли, че е забременяла от теб? Знаеше ли, че си съсипал собствената си дъщеря?

Поседя малко на стола, като просто го наблюдаваше. Тишината й позволи да чуе как дишането му се учести, шумното дишане на човек, който иска отчаяно да избяга, но не може да го направи.

— Знаеш ли, Рандъл, аз не вярвам в Бог. Но ти ме караш да мисля, че може би все пак греша. Гледай какво се случи с теб . През март си изчукал дъщеря си. През април си получил инсулт. Няма да се движиш никога повече. Нито да говориш. Ти си просто един мозък в мъртво тяло, Рандъл. Ако това не е божествена справедливост, тогава не знам какво е.

Сега вече той скимтеше, опитвайки да раздвижи безполезните си крайници.

Младата жена се приведе напред и прошепна в ухото му:

— Усещаш ли миризмата на гниещата си плът? Докато лежиш тук и пишкаш в памперса си, какво според теб прави съпругата ти Лорън? Вероятно си прекарва много добре. Вероятно си е намерила някой друг, който да й прави компания. Мисли за това. Не е нужно да умираш, за да отидеш в ада.

Ризоли се изправи с доволна въздишка.

— Приятен живот, Рандъл — каза тя и излезе от стаята.

Докато се приближаваше към входната врата, чу гласа на Мария:

— Тръгвате ли си вече, детектив?

— Да. Реших да не чакам мисис Мажин.

— Какво да й кажа?

— Просто, че съм се отбила. — Погледна назад, към Морската стая. — О, и й кажете още нещо.

— Да?

— Мисля, че на Рандъл му липсва Камий. Защо не поставите снимката й някъде, където ще я вижда през цялото време? — Усмихна се и отвори входната врата. — Той ще ви бъде благодарен за това.

Коледните светлинки премигваха в дневната й.

Вратата на гаража се отвори и Мора видя, че колата на Виктор бе паркирана вътре, от дясната страна на гаража, сякаш това бе мястото й. Сякаш сега това бе също и неговата къща. Младата жена паркира срещу неговия автомобил и изключи двигателя с гневно завъртане на ключа. Почака, докато вратата се затвори отново, опитвайки да се успокои за онова, което предстоеше.

Грабна чантата с документите и излезе от колата.

Без да бърза окачи палтото си на закачалката, остави дамската си чанта. С чантата с документи в ръка влезе в кухнята.

Виктор, който тъкмо пускаше лед в коктейлния шейкър, й се усмихна.

— Хей! Точно приготвям любимото ти питие. Вечерята е вече във фурната. Опитвам се да ти докажа, че мъжът също може да бъде полезен в къщата.

Мора го наблюдаваше, докато раздрусваше шейкъра, и после, докато изливаше течността в чаша за мартини. Той й подаде напитката.

— За трудещата се господарка на къщата — заяви и я целуна по устните.

Тя стоеше абсолютно неподвижно. Виктор се отдръпна бавно, местейки въпросително поглед по лицето й.

— Какво има?

Тя остави чашата си.

— Време е да бъдеш честен с мен.

— Мислиш ли, че досега не съм бил?

— Не знам.

— Ако говорим за онова, което не се получи както трябва преди три години… за грешките, които допуснах…

— Не става дума за случилото се тогава. А за сега. Дали си честен с мен сега.

Той се засмя неразбиращо.

— Какво съм сбъркал пък сега? За какво се очаква да се извиня? Защото ще бъда щастлив да го направя, ако това е твоето желание. Дяволите да го вземат, ще се извиня дори за неща, които не съм направил.

— Не искам извинения, Виктор. — Бръкна в чантата за документи, извади папката, която й бе оставил Гейбриъл Дийн, и му я подаде. — Искам просто да ми кажеш нещо повече за това.

— Какво е това?

— Полицейска документация, изпратена от Интерпол. Във връзка с масово клане, станало миналата година в Индия. В едно малко селце край Хайдерабад.

Той отвори папката и трепна при вида на първата снимка. Без да каже дума прелисти към следващата снимка, а после и към останалите.