Тес Геритсън - Грешникът

— Виктор?

Той затвори папката и я погледна.

— Какво очакваш да кажа?

— Знаел си за това клане, нали?

— Разбира се, че знаех. Нападнатата клиника е на One Earth. Там загубихме две доброволки. Две медицински сестри. Моята работа е да знам за това.

— Но не ми каза.

— Случи се преди една година. Защо да ти го казвам сега?

— Защото е свързано с нашето разследване. Една от монахините, атакувани в манастира „Грейстоунс“, е работила в същата тази клиника на One Earth. Знаеше това, нали?

— Колко доброволци според теб работят за One Earth? Имаме хиляди медицински работници в повече от осемдесет страни.

— Просто ми кажи, Виктор. Знаеше ли, че сестра Урсула е работила за One Earth?

Той се обърна и се приближи до мивката. Застана там и се загледа през прозореца, макар да нямаше какво да види, освен мрак.

— Интересно — продължи Мора. — След развода не ми се обади нито веднъж.

— Нужно ли е да уточнявам, че и ти така и не си направи труда да се свържеш с мен?

— Нито едно писмо, нито едно телефонно обаждане. Ако исках да науча последните новини за теб, трябваше да си купя списание „Пийпъл“. Виктор Банкс, светецът на хуманитарната кауза.

— Не съм се миропомазал, Мора. Не можеш да ме виниш и в това.

— И ненадейно изникваш тук, в Бостън, изгарящ от желание да ме видиш. Точно когато започвам да работя по това убийство.

Той се обърна, за да я погледне.

— Мислиш, че не съм искал да те видя?

— Чака три години.

— Да. Три прекалено дълги години.

— Защо сега?

Той се вглеждаше в лицето й, сякаш се надяваше да види следа от разбиране.

— Липсваше ми, Мора. Наистина ми липсваше.

— Но това не е първоначалната причина да дойдеш да ме видиш. Нали?

Дълга пауза.

— Не. Не е.

Внезапно почувствала изтощение, д-р Айлс се отпусна на един стол край кухненската маса и сведе поглед към папката с изобличаващите снимки.

— Защо тогава го направи?

— Бях в хотелската си стая, обличах се, и телевизорът беше включен. Чух новината за нападението на манастира. Видях те там. На мястото на престъплението.

— Това беше денят, в който остави първото си съобщение на секретарката ми. Същия следобед.

Той кимна.

— Боже, беше изумителна по телевизора. Увита от глава до пети в онова черно палто. Бях забравил колко си красива.

— Но не това е причината да ми се обадиш, нали? Интересуваше те убийството. Обади се, защото аз съм съдебният лекар на този случай.

Виктор не отговори.

— Знаел си, че една от жертвите е работела за One Earth. Искал си да откриеш какво знае полицията. Какво знам аз.

Все така нямаше отговор.

— Защо просто не ме попита за това? Какво се опитваш да скриеш?

Той изправи гръбнак и изведнъж я погледна предизвикателно.

— Имаш ли представа колко човешки живота спасяваме всяка година?

— Не отговаряш на въпроса ми.

— Колко деца имунизираме? Колко много жени получават грижи по време на бременността си единствено от нашите клиники? Те зависят от нас, защото нямат алтернативи. One Earth оцелява единствено благодарение на добрата воля на своите благодетели. Репутацията ни трябва да бъде безупречна. Достатъчна е една лоша дума, прошепната от пресата, и спонсорските ни пари ще се стопят ей така. — Щракна с пръсти, за да демонстрира мисълта си.

— Какво общо има всичко това с въпросното разследване?

— Посветих последните двайсет години от живота си на изграждането на One Earth от нищо, но никога не е ставало дума за мен. Всичко беше заради тях — хората, за които никой друг не се грижи. Те са важните. Затова не мога да допусна нещо да изложи на опасност финансирането ни.

„Пари — помисли си тя. — Всичко е заради парите.“

Изгледа го съсредоточено.

— Вашият корпоративен спонсор.

— Какво?

— Спомена за него. Че сте получили огромна сума миналата година от корпоративен спонсор.

— Получаваме дарения от много източници…

— За „Октъгън Кемикълс“ ли става дума?

Шокираното му изражение отговори на въпроса й. Чу го как си пое рязко въздух, сякаш се готвеше да отрече, но после го издиша, без да произнесе нито дума, разбрал, че е безполезно да го прави.

— Не е трудно да се потвърди — допълни Мора. — Защо просто не ми кажеш истината?

Той сведе поглед и кимна уморено.

— „Октъгън“ е един от най-големите ни спонсори.

— И какво очаква от теб? Какво трябва да направи One Earth в замяна за парите?

— Защо мислиш, че трябва да правим нещо? Нашата работа говори сама за себе си. Защо според теб толкова страни ни приемат с готовност? Защото хората ни вярват. Ние не проповядваме, не търсим последователи, не се месим в местната политика. Ние отиваме само за да им помагаме. Това е единственото, което има значение в крайна сметка, нали? Спасяването на човешкия живот?