Тес Геритсън - Грешникът

Протегна ръка и попипа студените чаршафи там, където до снощи бе спал Виктор. Липсата му я изпълни с такава болка, че я накара да кръстоса ръце върху корема си, за да притъпи празнотата, която усещаше там.

Ами ако грешеше? Ако той й казваше истината?

Призори най-накрая стана от леглото; чувстваше се неотпочинала и замаяна. Влезе в кухнята да си направи кафе и седна пред масата, докато на пестеливата утринна светлина отпиваше малки глътки от горещата напитка. Погледът й падна върху папката със снимки, която бе прекарала нощта върху масата.

Отвори я и видя това, което бе породило нощния й кошмар. Обгорелите тела, овъглените останки от колиби. „Толкова много мъртви — помисли си тя, — убити в пристъп на насилие само в една нощ.“ Нападателите трябва да бяха побеснели от ярост, за да изколят така всичко живо, дори животните. Вгледа се в мъртвите кози и хора, в купчината от преплетени трупове.

Козите. Защо козите?

Потъна в размисъл върху този факт, опитвайки да проумее какво би могло да мотивира подобно безсмислено разрушение.

Мъртви животни.

Мина на следващата снимка. На нея се виждаше клиниката на One Earth с обгорени от огъня бетонни блокчета и купчината обгорели тела пред входа й. Погледът й обаче не беше фокусиран върху телата, а върху покрива, направен от гофрирана ламарина, който явно не беше пострадал. Преди всъщност не беше обърнала внимание на покрива. Сега се загледа в нещо, което приличаше на паднали листа. По вълнообразния метал се виждаха тъмни петна. Бяха прекалено малки, за да различи някакви подробности.

Отнесе снимката в кабинета си и включи осветлението. Взе от бюрото си увеличително стъкло. Започна да изследва изображението под ярката лампа върху бюрото, фокусирайки се върху тенекиения покрив; увеличителното стъкло разкриваше пред погледа й всеки детайл. Тъмните петна внезапно придобиха ужасни нови форми. По гръбнака й преминаха ледени тръпки. Пусна увеличителното стъкло и стоя известно време зашеметена.

Птици. Това бяха мъртви птици.

Влезе в кухнята, взе телефона и изпрати съобщение до пейджъра на Ризоли. Когато телефонът й звънна няколко минути по-късно, звукът му накара д-р Айлс да подскочи.

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя.

— В шест и трийсет?

— Трябваше да го кажа на агент Дийн вчера, преди да напусне града. Но не исках. Не и преди да говоря с Виктор.

— Виктор ли? Бившият си съпруг ли имаш предвид?

— Да.

— Той пък какво общо има с тази история?

— Мисля, че знае какво се е случило в Индия. В онова село.

— Той ли ти го каза?

— Още не. Затова ще трябва да го извикаш и да го разпиташ.

Седяха в колата на Бари Фрост, паркирана пред хотел „Колонада“. Фрост и Ризоли бяха отпред, а Мора — отзад.

— Нека първо аз поговоря с него — обади се Мора.

— По-добре ще бъде да си останеш тук, докторке — отвърна Бари. — Не знаем как ще реагира.

— По-малко вероятно е да се съпротивлява, ако говоря с него.

— Но ако е въоръжен…

— Няма да ме нарани — увери го младата жена. — И не искам вие да го нараните, това ясно ли е? Няма да го арестувате.

— Ами ако реши, че не иска да дойде?

— Ще дойде. — Отвори вратата на автомобила. — Просто оставете на мен.

Взеха асансьора до четвъртия етаж заедно с една млада двойка, която вероятно бе озадачена от вида на мрачното трио. Мора застана пред стая 426 с Ризоли и Фрост от двете си страни и почука на вратата.

Минаха няколко секунди.

Вече се готвеше да почука отново, когато вратата най-сетне се отвори и пред нея застана Виктор. Очите му бяха уморени, а изражението — безкрайно тъжно.

— Питах се какво ще решиш — започна той. — Започнах да се надявам, че… — Поклати глава.

— Виктор…

— Но всъщност не би трябвало да се изненадвам. — Погледна към стоящите в коридора детективи и се засмя горчиво. — Донесе ли белезници?

— Няма нужда от белезници — отговори Мора. — Те искат само да поговорят с теб.

— Да, разбира се. Само да поговорят. Да се обадя ли на адвокат?

— Зависи от теб.

— Не, ти ми кажи. Ще имам ли нужда от адвокат?

— Ти единствен знаеш това, Виктор.

— Това е тест, нали? Само виновният настоява за адвокат.

— Адвокатът никога не е лоша идея.

— Тогава само за да ти докажа нещо, няма да повикам адвокат. — Погледна към двамата детективи. — Трябва да си обуя обувките. Ако не възразявате.

Обърна се и тръгна към стенния гардероб.

Мора се обърна към Джейн.

— Може ли да изчакате тук?