Тес Геритсън - Грешникът

Сега вече вниманието й се фокусира изцяло върху гласа му. Върху това, което щеше да й съобщи.

— Какво за бащата? — попита тя.

— Знам кой е той.

Ризоли караше през сивия следобед, виждайки пътя пред себе си през мъгла от гняв. Подаръците, които бе купила преди малко, бяха пръснати върху задната седалка заедно с руло хартия за увиване и лъскава лента, но мислите й не бяха свързани с Коледа. Мислеше за момичето, което ходеше босо по снега. Момичето, което търсеше болката от премръзването, за да заличи по-дълбоката си агония. Нищо обаче не беше в състояние да уталожи вътрешните му терзания, никакви молитви или самобичуване не можеха да потушат писъците на душата му.

Когато най-сетне мина между гранитните колони и спря пред къщата на родителите на Камий, беше почти пет часа, а раменете й се бяха схванали от дългото шофиране. Излезе от колата и напълни дробовете си със студения солен въздух. Изкачи стъпалата пред външната площадка и позвъни.

Отвори й тъмнокосата икономка, Мария.

— Съжалявам, детектив, но мисис Мажин не е тук. Тя очакваше ли ви?

— Не. Кога ще се прибере?

— Излезе из магазините с момчетата. Би трябвало да се върне за вечеря. След един час.

— Тогава ще я почакам.

— Не съм сигурна…

— Просто ще правя компания на мистър Мажин. Ако нямате нищо против.

Макар и неохотно, Мария я пусна в къщата. Една жена, която беше свикнала да се подчинява на другите, нямаше да препречи пътя на представител на закона.

Ризоли нямаше нужда Мария да й показва пътя; мина по същия полиран под, покрай същите картини с морски сцени, и влезе в Морската стая. Разкриващата се от прозорците гледка беше зловеща, пришпорваната от вятъра вода бе покрита с бяла пяна. Рандъл Мажин лежеше на дясната си страна в болничното легло, с лице към прозорците, за да вижда приближаващата буря. Място на първия ред за наблюдаване размириците на природата.

Седналата до него медицинска сестра забеляза посетителката и се изправи.

— Здравейте?

— Аз съм детектив Ризоли от бостънска полиция. Просто чакам мисис Мажин да се прибере. Реших да видя как е мистър Мажин.

— Все така.

— Как прогресира състоянието му след инсулта?

— Правим физиотерапия вече от месеци, но дефицитите са много сериозни.

— Постоянни ли са?

Сестрата погледна към своя пациент, после направи жест на Ризоли да излязат от стаята.

В коридора обясни:

— Не ми се иска да говоря за него, когато може да ни чуе. Знам, че разбира.

— А вие как го разбрахте?

— По начина, по който ме гледа. По реакциите му. Макар да не може да говори, мозъкът му функционира. Днес пуснах запис на любимата му опера — „Бохеми“. И видях сълзи в очите му.

— Може да не е от музиката. Може да е просто от чувство на безпомощност.

— Определено има правото да се чувства безпомощен. След осем месеца почти не се наблюдава възстановяване. Прогнозата е доста мрачна. Почти със сигурност няма никога вече да ходи. Едната му страна ще бъде завинаги парализирана. Колкото до говора, е… — Поклати тъжно глава. — Мозъчният удар е бил масивен.

Джейн се обърна към Морската стая.

— Ако желаете да си направите кафе пауза или нещо от този род, ще бъда щастлива да поседя с него.

— Няма да имате нищо против?

— Освен ако има нужда от някакви специални грижи.

— Не, не е необходимо да правите нищо. Само му говорете. Той цени това.

— Да. Ще говоря.

Младата жена се върна в Морската стая и придърпа един стол до леглото на болния. Седна така, че да вижда очите му. Така, че той да не може да не вижда нейните.

— Здравей, Рандъл — започна тя. — Помниш ли ме? Детектив Ризоли. Ченгето, което разследва убийството на дъщеря ти. Знаеш, че Камий е мъртва, нали?

Видя как в сивите му очи проблесна тъга. Знак, че я разбира. И че скърби.

— Красива е била дъщеря ти. Но ти го знаеш, нали? И как би могъл да не го знаеш? Наблюдавал си я всеки ден в тази къща. Виждал си как расте и се превръща в млада жена. — Направи пауза. — И видя как се разпада.

Очите продължаваха да я гледат, продължаваха да попиват всяка нейна дума.

— Та кога започна да я чукаш, Рандъл?

От другата страна на прозорците вятърът изви страховито. Дори в нарастващия здрач белите качулки на вълните проблеснаха ярко на фона на притъмнялото бурно море.

Рандъл Мажин вече не я гледаше. Бе преместил погледа си и го бе насочил надолу, отбягвайки отчаяно очите на своята събеседница.

— Тя е само на осем години, когато майка й се самоубива. И изведнъж Камий си няма никой друг, освен своя татко. Тя се е нуждаела от теб. Вярвала ти е. И ти какво направи? — Ризоли поклати глава с отвращение. — Знаеш колко деликатна и уязвима е била. Знаеш и защо е излязла да ходи босонога по снега. Защо се е заключвала в стаята си. Защо е избягала в манастира. Бягала е от теб.