Тес Геритсън - Грешникът

— Знаеш ли — каза Ризоли и се приведе към момиченцето, — и аз винаги съм се питала какво носят под монашеските си одежди. Ти видя ли?

Нони поклати глава със сериозен вид.

— Тя никога не си свали дрехите.

— Дори като си лягаше?

— Трябваше да се прибирам вкъщи, преди да си легнат. Никога не съм виждала.

— Е, какво видя все пак? Какво правеше Камий там, сама в стаята си?

Детето завъртя очи, сякаш отговорът беше толкова досаден, че не си заслужаваше да го споменава.

— Чистеше. През цялото време. Тя беше най-чистата дама .

Мора си спомни старателно лъснатия под, втритото в голите дъски лустро.

— Какво още правеше? — попита Джейн.

— Четеше книгата си.

— А друго?

Нони направи пауза.

— Плачеше много.

— Знаеш ли защо плачеше?

Момиченцето задъвка долната си устна, сякаш се замисли върху това. И изведнъж лицето му светна, защото намери отговора.

— Защото съжаляваше за Исус.

— Защо мислиш така?

Детето въздъхна, изгубило търпение.

— Ти не знаеш ли? Той е умрял на кръста.

— Може да е плакала заради нещо друго.

— Но тя непрестанно гледаше към него. Той е закачен на стената й.

Мора си спомни разпятието, окачено срещу леглото на Камий. Представи си младата послушница, просната пред кръста, как се моли за какво? Прошка за греховете си? Избавление от последствията? Но детето в нея е растяло месец след месец и след време несъмнено бе започнала да усеща как то се движи. Как рита. Никакви молитви и трескаво търкане на пода не биха могли да отмият подобна вина.

— Свършихме ли? — попита Нони.

Ризоли се облегна назад на стола си с въздишка.

— Да, хлапе. Свършихме. Можеш да отидеш при майка си.

Детето скочи от стола и се приземи шумно на пода, при което къдриците му подскочиха като пружинки.

— Беше тъжна и заради патиците.

— О, звучи супер за вечеря — възкликна Джейн. — Печена патица.

— Тя ги хранеше, но после те всичките отлетяха за зимата. Мама казва, че някои от тях никога няма да се върнат, защото ще ги изядат там, където отиват, на юг.

— Е, такъв е животът — махна с ръка Ризоли. — Сега си върви, майка ти те чака.

Момиченцето почти беше стигнало до кухненската врата, когато Мора го повика:

— Нони? Къде бяха патиците, които хранеше Камий?

— В езерцето.

— Кое езерце.

— Отзад. Дори когато отлетяха, тя продължаваше да ходи там, но мама казваше, че си хаби времето, защото те сигурно са вече във Флорида. Там, където е Дисни Уърлд — добави Нони и излезе от стаята.

Последва дълго мълчание.

Джейн се обърна бавно и погледна към Мора.

— Ти чу ли това, което аз чух току-що?

— Да.

— Мислиш ли…

Мора кимна.

— Трябва да претърсите езерцето с патиците.

Беше почти десет часа, когато Мора спря на алеята пред дома си. Осветлението в дневната й беше запалено, създавайки илюзията, че в къщата има някой, който я чака и само тя знаеше, че е празна. Неизменно я посрещаше празна къща, чиито светлини бяха запалени не от човешка ръка, а от тройка автоматични таймери по 5.99 $, купени от местния супермаркет. За кратките зимни дни ги настройваше за пет часа, така че да не се прибере в тъмна къща. Беше избрала предградието Бруклайн, западно от Бостън, заради усещането за сигурност, което я обземаше по неговите тихи улици, оградени с дървета. Повечето й съседи бяха професионалисти, които също като нея работеха в големия град и вечер се връщаха тук в търсене на прибежище в неговото спокойствие. Съседът й от едната страна, мистър Телушкин, беше инженер по роботика от Израел. Съседите й от другата страна, Лили и Сюзън, бяха адвокати по гражданско право. През лятото всички поддържаха градините си спретнати и колите лъснати — осъвременена версия на американската мечта, където професионалистите, независимо дали са лесбийки или имигранти, си махаха щастливо през живите плетове. Кварталът осигуряваше възможно най-голямата безопасност, възможна в такава близост до големия град, но Мора знаеше колко илюзорни бяха представите за сигурност. По улиците в предградията можеха да се движат както жертвите, така и техните преследвачи. Масата й за аутопсии беше напълно демократична и не дискриминираше никого.

Макар лампите в дневната да я посрещнаха с блясъка си, къщата й се стори леденостудена. Или може би просто бе внесла зимата със себе си, подобно на един от героите от анимационните филми, над който винаги висяха буреносни облаци. Вдигна нагоре термостата и запали газовата камина — удобство, което някога й се бе сторило отблъскващо изкуствено, но което впоследствие бе започнала да цени. Огънят си беше огън, независимо дали бе запален с електрически ключ или с триене на две пръчици над подпалки. Тази нощ копнееше за неговата топлина, за жизнерадостната му светлина, и се радваше, че можеше да го запали така бързо.