Тес Геритсън - Грешникът

Наля си чаша шери и седна на един стол край камината. През прозореца виждаше коледните светлинки, украсяващи къщата отсреща, като премигващи ледени висулки, увиснали от стрехите… непрекъснато напомняне доколко бе изгубила контакта си с празничния дух. Още не беше купила коледно дърво, нито подаръци, нито дори кутия с коледни картички. Втора година подред щеше да играе ролята на мисис Гринч. Миналата зима тъкмо се беше преселила в Бостън и, потънала в разопаковането на багажа, настаняването и привикването към новата работа, почти не беше забелязала как Коледа се бе изнизала покрай нея. „А какво е извинението ти тази година?“ — помисли си тя. Оставаше й само една седмица, за да купи елхата и да окачи лампичките. Най-малкото трябваше да изсвири няколко коледни песни на пианото, както бе правила като дете. Книгата с коледни песни трябва да бе все още в табуретката, където я съхраняваше от…

От последната Коледа с Виктор.

Погледна към телефона върху масичката. Вече усещаше действието на шерито и знаеше, че каквото и решение да вземе сега, ще бъде оцветено от алкохола. От неспокойното състояние на духа й.

Въпреки това взе слушалката. Докато операторът в хотела звънеше в стаята му, Мора се взираше в камината и си мислеше: „Правя грешка. Това само ще разбие сърцето ми“.

— Мора? — прозвуча от другия край на линията гласът му.

Не беше произнесла нито дума, но той знаеше, че е тя.

— Знам, че е късно — промълви.

— Само десет и трийсет.

— Въпреки това не би трябвало да ти се обаждам по това време.

— И защо го направи? — попита тихо Виктор.

Тя замълча и затвори очи. Но пак виждаше сиянието от пламъците. „Дори да не ги гледаш, дори да се преструваш, че ги няма, пламъците продължават да горят. Независимо дали ги виждаш, те горят.“

— Стори ми се, че е време да престана да те избягвам — отговори Мора. — Или никога няма да мога да продължа напред с живота си.

— Е, това е наистина ласкателна причина да се обадиш на някого.

Тя въздъхна.

— Не се получава както трябва.

— Не мисля, че има начин да се каже мило това, което искаш да ми кажеш. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми го кажеш лично. Не по телефона.

— Така по-мило ли ще бъде?

— Със сигурност ще бъде дяволски по-смело.

Това беше предизвикателство. Атака срещу куража й.

Младата жена изправи гръб и погледна отново към огъня.

— Какво би променило това за теб?

— Ами, нека си го кажем, и двамата имаме нужда да продължим напред с живота си. Заседнали сме на място, тъй като никой от нас всъщност не е разбрал какво не се получи както трябва. Аз те обичах и мисля, че и ти ме обичаше, но виж къде се озовахме. Не можем да бъдем дори приятели. Обясни ми защо е така. Защо двама души, които са били женени, да не могат да разговарят цивилизовано? Както биха направили с всеки друг?

— Защото ти не си всеки друг.

„Защото те обичах.“

— Все пак можем да го направим, нали? Просто да поговорим, лице в лице. Да погребем призраците. Аз няма да остана дълго в града. Не го ли направим сега, не знам кога ще ни се удаде отново възможност. Или ще продължим да се крием един от друг, или ще извадим наяве това и ще поговорим за случилото се. Стовари вината върху мен, ако искаш. Признавам, че го заслужавам в голяма степен. Но нека престанем да се преструваме, че другият не съществува.

Мора се взираше в празната чаша от шерито в ръката си.

— Кога искаш да се срещнем?

— Мога да дойда веднага.

Декоративните светлинки от другата страна на улицата внезапно изгаснаха, премигващите ледени висулки се стопиха в снежната нощ. До Коледа оставаше само една седмица, а Мора никога досега не се беше чувствала толкова самотна.

— Живея в Бруклайн — каза тя.

Видя фаровете му през завесата от падащи снежинки. Той караше бавно, търсейки къщата й, и спря в края на нейната алея. „И теб ли те измъчват съмнения, Виктор? — помисли си. — И ти ли се питаш дали това не е грешка и дали да не обърнеш, докато все още не е станало късно, и да се върнеш?“

Колата спря на завоя на алеята.

Мора се отдръпна от прозореца и застана насред дневната с разтуптяно сърце и влажни от пот длани. Звукът на звънеца я накара да поеме рязко въздух. Не беше готова да застане срещу него, но той вече беше тук и нямаше как да го остави да стои навън на студа.

Позвъни се отново.

Мора отвори вратата и няколко снежинки се устремиха вътре с пируети. Те блестяха по якето му, премигваха в косата му, в брадата. Класически момент, достоен за „Холмарк“ — някогашният любим стоеше на прага на дома й, гладният му поглед обхождаше лицето й, а тя не се сети да каже нищо друго, освен „влизай“. Нито целувка, нито прегръдка, нито дори докосване на ръцете.