Тес Геритсън - Грешникът

Нони сведе очи към скута си.

— Надничаш ли понякога, за да видиш сестрите? Искам да кажа, наблюдаваш ли какво правят?

— Виждам ги непрекъснато.

— Ами когато са в стаите си?

— Не ми е позволено да ходя там.

— Но наблюдаваш ли ги понякога, когато не гледат? Когато не знаят, че ги виждаш?

Главата на Нони оставаше все така сведена.

— Това е надничане крадешком — промълви в горнището на анцуга си тя.

— А ти знаеш, че такова нещо не трябва да се прави — намеси се Грейс. — Това е нахлуване в личното пространство на другия. Казвала съм ти го многократно.

Нони кръстоса ръце пред гърдите и обяви гръмко:

— Нахлуване в личното пространство .

Прозвуча като подигравка към майка й. Грейс се изчерви и се приближи към дъщеря си, сякаш за да я удари.

Джейн я спря пъргаво с жест.

— Бихте ли излезли за малко от стаята заедно с майка Мери Клемънт, мисис Отис?

— Казахте, че мога да остана.

— Струва ми се, че Нони се нуждае от малко допълнително убеждение със средствата на полицията. Ще се получи по-добре, ако не сте в стаята.

— О! — Грейс кимна, в очите й проблеснаха неприятни светлинки. — Разбира се.

Ризоли беше преценила правилно тази жена — тя не се вълнуваше от възможността да защити дъщеря си, а по-скоро искаше да види, че някой ще се заеме да я дисциплинира. Задоволена, Грейс хвърли към Нони поглед, който казваше: „сега си намери майстора“, и излезе от помещението, последвана от игуменката.

За момент никой не каза нищо. Момиченцето седеше със сведена глава, поставило длани в скута си. Олицетворение на детско послушание. Голяма актриса беше наистина.

Джейн придърпа един стол и седна право срещу детето. Зачака, без да изрича нито дума. Остави мълчанието помежду им да си върши работата.

Най-накрая Нони хвърли поглед към нея изпод къдравата си грива.

— Какво искаш? — попита тя.

— Да ми кажеш какво видя в стаята на Камий. Защото знам, че си я гледала тайничко. И аз правех така като бях малка. Шпионирах големите. Гледах странните неща, които правеха.

— Това е „нахлуване в личното пространство на другия“.

— Да, но е забавно, нали?

Момиченцето вдигна рязко глава и впери напрегнато тъмните си очи в своята събеседница.

— Това е номер.

— Аз не играя номера. Имам нужда от твоята помощ. Мисля, че си много умна. Обзалагам се, че виждаш неща, които големите даже не забелязват. Какво ще кажеш?

Нони сви мрачно рамене.

— Може би.

— Разкажи ми тогава за някои от нещата, които виждаш да правят монахините.

— Странни неща ли имаш предвид?

— Да.

Детето се приведе към Джейн и произнесе тихо:

— Сестра Абигейл носи памперси. Пишка в гащите си, защото е наистина, ама наистина стара.

— Колко е стара според теб?

— Май е на петдесет.

— Оу! Бая е стара.

— Сестра Корнелия си бърка в носа.

— Пфу!

— И го хвърля на пода, когато мисли, че никой не я гледа.

— Олеле.

— А ми казва да си мия ръцете, защото съм била мръсно момиченце. Тя обаче не мие своите ръце, дори след като си е бъркала в носа.

— Направо ми съсипа апетита, хлапе.

— Попитах я защо не си измива пипетата от ръцете и тя се вбеси. Каза, че съм говорела прекалено много. Сестра Урсула каза същото, тъй като я попитах защо онази дама няма пръсти, и ми каза да мълча. А мама ме кара да се извинявам непрекъснато. Тя пък казва, че не й давам „миг покой, защото все си пъхам носа там, където не ми е работата“.

— Добре, добре — прекъсна я Джейн с вид на човек, обзет от главоболие. — Това са наистина страшно интересни неща. Но знаеш ли какво искам да чуя?

— Какво?

— Какво видя в стаята на Камий. През онази дупчица в пода на таванското помещение. Гледала си през нея, нали?

Нони сведе поглед към скута си.

— Може би.

— Гледала си, нали?

Момиченцето кимна послушно.

— Исках да видя…

— Какво?

— Какво носят под дрехите си.

Мора едва се сдържа да не се разсмее. Спомни си дните, които бе прекарала в „Холи Иносънтс“, когато и тя се бе чудила какво ли носят сестрите под своите одежди. Монахините й се бяха стрували толкова загадъчни същества, със своите скрити под пластове дрехи тела, чиято форма не можеше да бъде различена; черните роби спираха погледите на любопитните. Какво обличаше върху голата си кожа Христовата невеста? Беше си представяла дълги, грозни кюлоти, стигащи над пъпа, памучен сутиен, предназначен да прикрива и смалява, и плътни чорапи, обвиващи като кренвирш крака с изпъкнали сини вени. Беше си представяла тела, увивани в слоеве мека памучна материя. И тогава един ден бе видяла сестра Лоренсия, с вечно стиснатите устни, да вдига полите си, докато изкачва стълбите, и за свое изумление бе зърнала нещо аленочервено под тях. Червени пликчета, при това сатенени червени пликчета. Нито веднъж след това не можеше да гледа не само на сестра Лоренсия, но и на никоя монахиня по същия начин.