Тес Геритсън - Грешникът

— Тя е само на седем години. Не може да вярвате на нито една нейна дума. Лъже ме постоянно.

— Въпреки всичко бихме искали да говорим с нея — настоя Ризоли. — С ваше позволение, разбира се.

— За какво да говорите?

— Какво е правила горе на тавана.

— Да не би да е счупила нещо? За това ли става дума? — Грейс погледна нервно към игуменката Мери Клемънт, която я бе извикала от кухнята. — Ще бъде наказана, преподобна майко. Опитах да я държа под око, но тя винаги върши безшумно всичките си лудории. Нямам представа откъде е взела тази…

Мери Клемънт постави възлестата си длан върху рамото на Грейс.

— Моля те. Просто остави полицията да говори с нея.

Грейс постоя известно време с несигурен вид. Престилката й беше покрита с петна от мазнина и доматен сос от вечерното почистване, кичури кафява коса без блясък се бяха измъкнали от опашката й и висяха безжизнено около потното й лице. Беше грубовато, изморено лице, което вероятно никога не е било красиво, но беше допълнително обезобразено от бръчки на горчивина. Сега, докато другите очакваха решението й, тя контролираше положението, тя имаше власт, и това като че ли й доставяше удоволствие. Приятно й беше да задържи решението си колкото може по-дълго, докато Ризоли и Мора чакаха.

— От какво се страхувате, мисис Отис? — попита тихо д-р Айлс.

Въпросът й изглежда породи враждебност в Грейс.

— Не се страхувам от нищо.

— Защо тогава не искате да говорим с дъщеря ви?

— Защото на нея не може да се разчита.

— Да, наясно сме, че е само на седем…

— Тя лъже. — Думите прозвучаха като удар с камшик. И без това непривлекателното лице на Грейс придоби дори още по-грозен вид. — Лъже за всичко. Дори за глупости. Не може да вярвате на нито една дума… нито една.

Мора погледна към игуменката, която поклати смутено глава.

— Момичето обикновено не пречи на никого — каза тя. — Затова разрешихме на Грейс да я води в манастира, когато работи.

— Не мога да си позволя детегледачка — прекъсна я готвачката. — Това е единственият начин да работя — като я водя тук след училище.

— И тя просто ви чака тук? — попита Мора. — Докато свършите работата си за деня?

— Какво друго мога да сторя? Трябва да работя. Никой няма да остави съпруга ми там безплатно. Днес човек не може дори да умре, ако няма пари.

— Моля?

— Съпругът ми. Пациент е в хоспис „Сейнт Катрин“. Един Господ знае колко време ще се наложи да остане там. — Грейс хвърли поглед към игуменката, остър като отровна стреличка. — Работя тук като част от уговорката.

„И тази уговорка очевидно не те прави щастлива“ — помисли си Мора. Грейс не беше на повече от трийсет и пет години, но явно й се струваше, че животът й вече е свършил. Беше хваната в капана на задълженията — към една дъщеря, към която очевидно не изпитваше голяма любов; към съпруг, който умираше прекалено дълго. За Грейс Отис манастирът „Грейстоунс“ не беше светилище, а затвор.

— Защо съпругът ви е в „Сейнт Катрин“?

— Казах ви. Умира.

— От какво?

— АЛС — отвърна без капчица емоция Грейс, но Мора знаеше каква ужасна реалност се крие зад това име.

Като студентка по медицина беше преглеждала пациент с амиотрофична латерална склероза. Макар и в пълно съзнание и способен да чувства болка, той не можеше да помръдне, защото мускулите му бяха залинели, превръщайки го в нещо като мозък, затворен в капан в станалото безполезно тяло. Докато бе преслушвала сърцето и белите му дробове и бе опипвала корема, тя чувстваше погледа му върху себе си, но не пожела да го срещне, защото знаеше какво отчаяние щеше да види в него. А когато най-после излезе от болничната му стая, изпита едновременно облекчение и полъх на вина… но само полъх. Неговата трагедия не беше нейна. Тя беше само студентка, преминаваща за кратко през живота му, и нищо не я задължаваше да сподели товара на неговото нещастие. Беше свободна да си тръгне и го бе направила.

Грейс Отис обаче не можеше да стори същото. Резултатът се бе отразил в бръчките на недоволство по лицето й и в преждевременно побелелите кичури в косите й.

— Поне ви предупредих — каза тя. — На нея не може да се разчита. Говори разни небивалици. Понякога са направо абсурдни.

— Разбираме — отвърна Мора. — Децата го правят често.

— Ако искате да говорите с нея, аз трябва да присъствам в стаята. Просто за да съм сигурна, че ще се държи както трябва.

— Разбира се. Това е ваше право, като неин родител.

Най-сетне Грейс се изправи.