Тес Геритсън - Грешникът

— Никой друг не ги използваше.

— А ти откъде научи как да ходиш на тавана?

— Видях мъжа да влиза там.

„Мъжът ли?“ Джейн хвърли поглед към Мора и се приведе по-близко към момиченцето.

— Какъв мъж?

— Имаше някакви неща на колана си.

— Неща ли?

— Чук и други неща. — Посочи към игуменката. — Тя също го видя. Разговаряше с него.

Мери Клемънт се засмя сепнато.

— О! Знам кого има предвид. През последните няколко месеца ремонтирахме доста неща. На тавана работеха неколцина мъже, поставиха нова топлоизолация.

— Кога беше това? — попита Ризоли.

— През октомври.

— Имате ли имената на всички тези мъже?

— Мога да направя справка с главната счетоводна книга. Документираме всички плащания, направени на хората, с които сме сключили договор.

Оказваше се, че това не е кой знае какво разкритие. Момиченцето бе видяло как работниците се бяха изкачвали на някакво скрито място, за което до този момент не знаеше. Тайнствено място, до което се стига само през една тайна врата. Изкушението да надникне вътре би било неустоимо за всяко дете, особено ако е толкова любопитно като Нони.

— Не ти ли е неприятно, че горе е тъмно? — поинтересува се Джейн.

— Имам си фенерче.

„Какъв глупав въпрос“ — прозвуча в тона й.

— И не се страхуваше там? Съвсем самичка?

— Защо?

„Защо наистина?“ — помисли си Мора. Това момиченце беше безстрашно и не се боеше нито от тъмното, нито от полицията. И наблюдаваше, без да трепне, своята събеседница, сякаш то, а не Ризоли водеше разговора. Но каквото и самообладание да проявяваше, то бе все пак само едно дете, при това — дрипаво. Къдравата му коса беше напрашена в резултат на посещението на тавана. Розовият му анцуг бе порядъчно износен, явно наследен от някой друг. Беше няколко размера по-голям и навитите му ръкави бяха изцапани. Само обувките му изглеждаха нови — чисто нови „Кедс“ със закопчалки от велкро. Краката му не стигаха до пода и то ги размахваше монотонно напред-назад. Метроном, захранван от излишна енергия.

— Повярвайте ми, не знаех, че е била там — обади се Грейс. — Не мога да ходя подире й през цялото време. Трябва да приготвя храната и после да прибера и разчистя всичко. Не си тръгваме оттук преди девет часа и не мога да я сложа в леглото преди десет. — Погледна към дъщеря си. — Това е част от проблема, нали разбирате. Тя е уморена и раздразнителна през цялото време, затова всичко се превръща в спор. Миналата година ми причини язва. Създаде ми такъв стрес, че стомахът ми започна да се самоизяжда. Случвало се е да се превивам от болка, но на нея не й пука. Продължава да прави сцени, когато дойде ред да си ляга или да се къпе. Никой друг не я интересува. Но всички деца са такива — пълни егоисти. Целият свят се върти около нея .

Докато Грейс даваше простор на насъбралите се отрицателни емоции, Мора наблюдаваше реакцията на Нони. Тя стоеше абсолютно неподвижно, вече с неподвижни крака, стиснала здраво упоритите се четвъртити челюсти. Но в тъмните й очи за миг блеснаха сълзи. Те обаче изчезнаха мигновено, изтрити с бегло движение на мръсния ръкав. „Тя не е глуха — помисли си Мора. — Чува гнева в гласа на майка си.“ Всеки ден, по десетки различни начини, Грейс несъмнено споделяше отвращението си от това дете. И детето разбираше. Нищо чудно, че беше трудно, нищо чудно, че ядосваше майка си. Това беше единствената емоция, която успяваше да изтръгне от нея, единственото доказателство за съществуването на някакво чувство помежду им. Беше само на седем години, но вече знаеше, че е изгубила в опитите си да спечели любов. Знаеше повече, отколкото си даваха сметка възрастните, и онова, което чуваше и виждаше, несъмнено беше болезнено.

Ризоли беше стояла прекалено дълго коленичила пред стола на детето. Изправи се и протегна крака. Беше вече осем часа, бяха пропуснали вечерята и енергията й беше към края си. Стоеше права пред момиченцето, без да отделя погледа си от него — и двете бяха еднакво разчорлени и с еднаква решимост, изписана върху лицето.

— И така, Нони — започна Джейн с уморено търпение, — често ли се качваш на тавана?

Мръсните къдрици подскочиха от поклащането на главата.

— Какво правиш там?

— Нищо.

— Току-що каза, че играеш с куклите си.

— Вече ви го казах.

— Какво друго правиш?

Момиченцето сви рамене.

Ризоли настояваше.

— Хайде, там трябва да е доста скучно. Не мога да си представя защо би искала да ходиш на онзи таван, ако няма нищо интересно за гледане.