Тес Геритсън - Грешникът

— Хей. Все едно надничаме в съблекалнята на момчетата в гимназията.

— Какво виждаш?

— Стаята на Камий. Точно над нея сме. Тук има дупка от чеп.

Мора тръгна предпазливо в тъмнината натам, където беше клекнала Джейн. Отпусна се на колене и се взря през отворчето.

Гледаше право към бюрото на Камий.

Изправи се, усещайки как по гръбнака й преминаха ледени тръпки. „Каквото и да е било това тук, е можело да ме види. Наблюдавало ме е.“

Дум-дум-дум.

Ризоли се изви толкова бързо, че лакътят й се заби в д-р Айлс.

Мора затърси в тъмнината копчетата на фенерчето си; лъчът му заподскача във всички посоки. Пред погледа й преминаваха дебели паяжини, ниско увиснали масивни греди. Тук горе беше толкова топло, въздухът — толкова спарен, а чувството, че се задушава подхранваше паниката й.

Двете жени инстинктивно бяха заели защитни пози, гръб до гръб, и Мора усещаше напрегнатите мускули на Джейн, чуваше учестеното й дишане, докато изследваха мрака. Търсеха блеснали очи, подивяло лице.

Мора оглеждаше толкова припряно своето обкръжение, че го пропусна при първата обиколка на лъча от фенерчето. Едва когато го върна, светлината спря в някаква неравност на грубия дъсчен под. Взря се натам, неспособна да повярва на това, което вижда.

Направи стъпка към него; ужасът й нарастваше, колкото повече приближаваше, тъй като започна да различава и други подобни форми. Бяха толкова много…

Мили боже, това е гробище. Гробище на мъртви бебета.

Лъчът от фенерчето потрепери. Тя, която винаги бе държала здраво скалпела на масата за аутопсии, сега не можеше да спре треперенето на ръката си. Спря, насочила фенерчето си право надолу към някакво лице. Гледаха я сини очи, лъскави като стъклени топчета. Взираше се в него безмълвно, осъзнавайки бавно какво всъщност вижда.

И се засмя. Стряскащ смях, подобен на лай.

Ризоли вече бе застанала плътно зад нея, а светлината на фенерчето й се местеше по розовата кожа, кукленската уста, безжизнения поглед.

— Какво е това, дяволите да го вземат? — рече тя. — Каква е тази скапана кукла?

Д-р Айлс насочи лъча на фенерчето си към другите обекти наоколо. Виждаше гладка, пластмасова кожа, пухкави ръце и крака. Блясък на стъклени очи.

— Цяла колекция от кукли — поясни тя.

— Виждаш ли как са наредени в редичка? Като някаква странна детска градина.

— Или ритуал — промълви Мора.

Лишен от святост ритуал в Божие светилище.

— О, боже! Сега вече накара косата ми да настръхне.

Дум-дум-дум.

И двете се извиха, светлината на фенерчетата им разряза мрака, без да открие нищо.

Звукът беше по-слаб. Онова, което се намираше в таванското помещение с тях, сега се отдалечаваше, ставайки недосегаемо за светлината. Мора се стресна, като видя, че Ризоли е извадила оръжието си; беше го направила толкова бързо, че тя го забеляза едва сега.

— Не мисля, че е животно — каза.

След кратка пауза Джейн отговори:

— Аз също не мисля, че е животно.

— Да се махаме оттук. Моля те.

— Да. — Ризоли пое дълбоко въздух и Мора чу за първи път потрепване от страх. — Да, добре. Контролирано излизане. Ще го направим стъпка по стъпка.

Тръгнаха обратно натам, откъдето бяха дошли, без да се отделят една от друга. Въздухът ставаше по-хладен, по-влажен, или може би страхът смразяваше кожата на Мора. Когато наближиха отвора зад ламперията, вече едва се сдържаше да не си плюе на петите и да се махне оттук колкото може по-бързо.

Минаха през отвора, озоваха се в галерията на параклиса и още с първата глътка студен въздух страхът й започна да се разсейва. Тук, на светло, усещането й, че контролира положението се върна. И отново бе в състояние да разсъждава логично. Какво беше видяла всъщност на онова тъмно място? Редица от кукли, нищо повече. Пластмасова кожа, стъклени очи и найлонови коси.

— Не е било животно — обади се Джейн.

Беше коленичила и гледаше пода на галерията.

— Какво?

— Тук има отпечатък от крак.

Посочи петната върху прашния под. Отпечатък от маратонка.

Д-р Айлс сведе поглед зад своите обувки и видя, че тя също бе оставила следи в прахта. Онова, което бе оставило отпечатъка, бе избягало от таванското помещение точно преди тях.

— Е, това е нашето създание — обяви Ризоли и поклати глава. — Боже! Радвам се, че не стрелях. Не ми се мисли, че можеше…

Мора се вгледа в следата и потрепери. Беше детска.

Грейс Отис седеше на масата в манастирската трапезария и клатеше глава.