Тес Геритсън - Грешникът

Мора продължи нататък по коридора, откъдето се носеха мъжки гласове, които звучаха неприсъщо и дори стряскащо за тази женска обител. Две от ченгетата й махнаха за поздрав.

— Здравей, докторке.

— Открихте ли нещо? — попита тя.

— Не още. Приключваме за днес.

— Къде е Ризоли?

— На горния етаж. В спалното отделение.

Докато изкачваше стълбите, д-р Айлс видя още двама от групата за претърсване, които тъкмо слизаха — изглеждаха толкова млади, сякаш идваха направо от училищната скамейка. Лицето на младия мъж бе осеяно с акне, а жената беше надянала дистанцираната маска, която използваха много от нейните колежки, вероятно като средство за самозащита. И двамата сведоха респектирано погледи, щом я забелязаха. Почувства се стара, когато отстъпиха встрани почтително, за да й направят път. Нима беше толкова страшна, че не виждаха жената в нея, с цялата й неувереност? Беше се усъвършенствала в изкуството да изглежда непобедима и играеше тази роля дори сега. Кимна с глава в бърз поздрав и премести незабавно очи някъде зад тях. Усещаше погледите, с които я съпроводиха, докато изкачваше стълбите.

Откри Ризоли в стаята на сестра Камий, седнала на леглото, отпуснала изтощено рамене.

— Както изглежда, всички, освен теб се прибират — каза Мора.

Джейн се обърна и я погледна. Тъмните й очи бяха хлътнали, а по лицето й се бяха очертали бръчици от умора, които съдебната лекарка не беше забелязвала досега.

— Не открихме нищо. Търсим от обяд. Но се иска време, за да претърсиш всеки шкаф и всяко чекмедже. Да не забравяме градините навън — кой знае какво има под снега? Не е изключено да го е увила и просто да го е изхвърлила в боклука преди няколко дена. Или пък да го е дала на някой извън тези стени. А ние може дни наред да търсим нещо, което изобщо да не е тук.

— Какво каза игуменката във връзка с това?

— Не й обясних какво търсим.

— Защо?

— Не искам да знае.

— Може да ни бъде от помощ.

— Или да предприеме необходимото, за да не допусне да го намерим. И без това името на манастира вече се свързва с голям скандал. Как ти се струва, дали би искала светът да разбере, че една от жените зад тези стени е убила собственото си бебе?

— Не знаем дали детето е мъртво. Знаем само, че липсва.

— Абсолютно ли си сигурна в това, което откри при аутопсията?

— Да. Камий е била в напреднал стадий на бременност. И не, не вярвам в непорочното зачатие. — Приседна върху леглото до Ризоли. — Бащата може да се окаже ключът към нападението. Трябва да го идентифицираме.

— Да, точно мислех по този повод. Как ти се струва — баща? Отец? Като название за свещеник.

— Отец Брофи?

— Добре изглеждащ мъж. Ти видя ли го?

Мора помнеше блестящите сини очи, които я бяха гледали от другата страна на падналия телевизионен оператор. Помнеше как бе прекрачил решително манастирските порти, като облечен в черно воин, за да отвлече вниманието на глутницата репортери.

— Радвал се е на успех — додаде Ризоли. — Провежда месата. Слуша изповеди. Съществува ли нещо по-интимно от споделянето на най-съкровените тайни в изповедалнята?

— Намекваш, че сексът е бил по взаимно съгласие?

— Просто казвам, че е добре изглеждащ мъж.

— Не знаем дали бебето е било заченато в този манастир. Камий посещавала ли е семейството си през март?

— Да. Когато баба й умира.

— Времето съвпада. Ако е забременяла през март, сега би трябвало да бъде в деветия месец. Възможно е да е станало при въпросното посещение в дома й.

— Или пък тук. Между тези стени. — Джейн изсумтя презрително. — Ето колко се зачита обетът за целомъдрие.

Двете жени постояха известно време мълчаливо, вперили поглед в разпятието на стената. „Колко несъвършени сме ние, хората — мислеше си Мора. — Ако има Бог, защо иска от нас да постигнем такива недосегаеми стандарти? Защо изисква цели, които не можем никога да осъществим?“

— Някога исках да стана монахиня — промълви Мора.

— Мислех, че не вярваш.

— Бях едва деветгодишна. Току-що бях открила, че съм осиновена. Братовчедка ми изплю камъчето, едно от онези гадни разкрития, които изведнъж обясняват всичко. Защо не приличах на родителите си. Защо нямах бебешки снимки. Целия уикенд плаках в стаята си. — Поклати глава. — Бедните ми родители. Не знаеха какво да правят, затова ме заведоха на кино с надеждата да ме развеселят. Гледахме „Звукът на музиката“, само за седемдесет и пет цента, защото филмът беше стар. — Замълча за миг. — Джули Андрюс ми се стори много красива. Исках да бъда като Мария. В манастира.