Тес Геритсън - Грешникът

Виктор влезе и свали якето си. Младата жена го пое, за да го окачи, и познатата миризма на кожа, на Виктор, я изпълни с болка и гърлото й се сви. Затвори вратичката на стенния гардероб и се обърна към своя посетител.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Какво ще кажеш за малко кафе?

— Безкофеиново ли?

— Минаха само три години, Мора. Нужно ли е да питаш?

Не, не беше нужно да пита. Той винаги го беше пил без захар и сметана и с високо октаново число. Обзе я смущаващо усещане за близост, когато го поведе към кухнята, докато вадеше от фризера пакета с кафе на зърна „Мистър Сутро Роустърс“. Това бе любимата им марка, докато бяха живели в Сан Франциско, и досега от магазина й изпращаха нов пакет от него всяка втора седмица. Бракът можеше и да приключи, но от някои неща човек просто не беше в състояние да се откаже. Мора смля кафето и включи кафемашината, зървайки с периферното си зрение как Виктор бавно оглежда кухнята й, хладилника й от неръждаема стомана „Събзироу“, готварската печка „Викинг“, черния гранитен плот. Беше направила ремонт на кухнята малко след покупката на къщата и изпитваше нещо като гордост, че той се намира на нейна територия, че тя бе спечелила всичко, което виждаше сега той, със собствения си усилен труд. В това отношение разводът им беше относително лесен — никой не беше поискал нищо от другия. След като бяха женени само две години, всеки бе взел само собствените си притежания и бе поел по своя път. Този дом беше само неин и всяка вечер, щом прекрачеше прага му, тя знаеше, че ще намери всяко нещо там, където го е оставила. И че и най-малката дреболия беше избрана и купена от нея самата.

— Изглежда най-после си се сдобила с кухнята на твоите мечти — каза той.

— Тя наистина ме прави щастлива.

— Кажи ми в такъв случай, яденето наистина ли е по-вкусно, ако бъде сготвено на модерна печка с шест котлона?

Сарказмът в думите му не й допадна и тя отвърна рязко:

— Ами, всъщност, да. Порцелановите съдове на Ричард Джинори също допринасят за по-добрия му вкус.

— А какво се случи с добрите стари „Крейт енд Баръл“?

— Реших да се поглезя малко, Виктор. Престанах да изпитвам вина, че имам пари и ги харча. Животът е прекалено кратък, за да го изживеем като хипита.

— О, Мора, нима животът ти с мен изглеждаше такъв?

— Ти ме караше да се чувствам така, сякаш даването на пари за нещо луксозно е предателство спрямо каузата.

— Каква кауза?

— За теб всичко беше кауза. В Ангола хората умират от глад, затова е грях да купуваш луксозно спално бельо. Или да ядеш стек. Или да притежаваш „Мерцедес“.

— Мислех, че и ти смяташ така.

— Знаеш ли какво, Виктор? Идеализмът изтощава. Аз не се срамувам, че имам пари, и няма да се чувствам виновна, задето ги харча.

Наля му кафе, като се питаше дали си дава сметка за следната иронична подробност: той, пристрастеният към кафето „Мистър Сутро“, пиеше нещо, което се транспортира из страната (прахосване на самолетно гориво). Виктор обаче пое чашата си мълчаливо. Странно послушен за човек, който винаги бе пришпорван от идеализма си.

А в началото именно тази страст я бе привлякла към него. Бяха се запознали на една конференция в Сан Франциско, посветена на медицината в Третия свят. Тя бе представила доклад за аутопсиите в другите страни; той бе прочел издържано напълно в духа на конференцията обръщение за многото човешки трагедии, с които се сблъскват лекарските екипи на One Earth. Застанал пред елегантно облечената си публика, Виктор имаше вид по-скоро на уморен и небръснат турист, отколкото на лекар. Той всъщност току-що бе слязъл от самолета от град Гватемала и не бе имал възможност да си изглади риза. Беше влязъл в залата само с кутия слайдове. Нямаше написана реч, нито някакви записки, само тази безценна колекция от картини, които се движеха по екрана в трагична последователност. Млади етиопски майки, умиращи от тетанус. Перуанско бебе с цепка на небцето, изоставено на пътя. Казахстанско момиче, умряло от пневмония, увито в погребален саван. Той беше наблегнал върху факта, че всички тези смъртни случаи можеха да бъдат предотвратени. Че това бяха невинни жертви на войната, мизерията и невежеството, които неговата организация, One Earth, би могла да спаси. Никога обаче нямаше да има достатъчно пари или достатъчно доброволци за посрещане нуждите на всяка хуманитарна криза.

Макар да ги делеше половината зала, Мора бе трогната от думите му, от страстта, с която описваше палатковите клиники и станции за даване на храна, за забравените от света бедни хора, които умираха незабелязано всеки ден.