Тес Геритсън - Грешникът

Най-сетне Джейн се изправи и излезе от тоалетната. Главата й вече се беше прояснила, стомахът се бе успокоил. Призракът на старата Ризоли се промъкваше обратно в кожата си. Върна се до умивалника, изплакна устата си с леденостудена вода, за да се отърве от киселия вкус, после наплиска лицето си. „Дръж се, момиче. Не се превръщай в баба. Оставиш ли ги да видят дупка в бронята ти, ще се прицелят право в нея. Винаги правят така.“ Взе хартиена кърпа, попи водата от лицето си и вече се готвеше да пусне използваната салфетка в кофата за боклук, когато си спомни леглото на сестра Камий и спря. Кръвта по чаршафите.

Кофата за боклук беше наполовина пълна. Сред купчината смачкани хартиени кърпи се виждаше малка топка тоалетна хартия. Преодолявайки отвращението си, тя разви хартията. Макар вече да знаеше какво щеше да види, Джейн подскочи при вида на менструалната кръв на друга жена. Постоянно се сблъскваше с човешката кръв и преди малко беше видяла цяла локва от нея под трупа на Камий. Но дамската превръзка я разтърси много по-силно. Беше обилно напоена с кръв.

„Значи затова си станала от леглото — помисли си тя. — Заради топлината, процеждаща се между бедрата ти, и влагата по чаршафите. Станала си и си дошла в банята, за да си смениш превръзката, и си пуснала изцапаната в тази кофа за боклук.

А после… какво направи после?“

Ризоли излезе от банята и се върна в стаята на Камий. Д-р Айлс я нямаше и Джейн се оказа сама в стаята. Загледа се, смръщила вежди, в червените петна по чаршафите, единственият цветен нюанс в тази безцветна стая. Приближи се до прозореца и погледна надолу към двора.

По покривката от сняг и суграшица се виждаха множество следи. Зад входната врата бе спрял още един новинарски телевизионен ван. Историята за мъртвата монахиня, излъчена направо в дневната. „Със сигурност ще бъде сред водещите новини в пет — помисли си тя. — Всички сме любопитни, когато стане дума за монахини. Откажи се от секса, изолирай се зад високи дувари и всички започват да се питат какво криеш зад тези одежди. Това, което ни интересува, е целомъдрието; ние се учудваме от всяко човешко същество, което загърбва най-мощния от всички импулси, което се отказва от това, което природата е предвидила да изпълним.“ Именно тяхната чистота гъделичкаше любопитството.

Погледът на Ризоли прекоси двора, за да се върне към параклиса. „Където трябваше да бъда в този момент — помисли си тя — и да треперя заедно с екипа от Отдела за научна поддръжка. А не да се помайвам в тази стая, миришеща на белина и домакински сапун.“ Само от тази стая обаче можеше да добие представа за гледката, която трябва да бе видяла Камий след връщането от банята през ранното, тънещо в мрак зимно утро. Трябва да беше видяла светлина, проблясваща през витражите на параклиса.

Светлина, която не би трябвало да гори по това време.

Мора стоеше встрани, докато двамата помощници постлаха чист чаршаф и преместиха внимателно сестра Камий на него. Беше гледала как транспортните екипи местят други тела от други места. Понякога вършеха работата си с формална експедитивност, в други случаи — с явно отвращение. Но от време на време се случваше да стане свидетел на проява на специална нежност към някоя жертва. Малките деца получаваха подобно внимание — обхващаха главицата им грижливо, докосваха като с милувка неподвижните им форми под покривалото на тялото. И сега проявяваха към сестра Камий същата нежност, изразяваха същата тъга.

Д-р Айлс задържа вратата отворена, докато избутаха навън носилката на колелца, а после я последва, докато напредваше бавно към входната порта. От другата страна на стената се тълпяха представителите на медиите, камерите бяха готови да увековечат класическата картина на трагедията: тялото на носилката, найлоновият саван, покриващ очевидно човешка форма. Макар да не можеше да види жертвата, публиката несъмнено вече бе чула, че това е млада жена и сега, гледайки торбата, щеше да направи ментална дисекция на нейното съдържание. Безмилостното й въображение щеше да изнасили интимния свят на Камий така, както скалпелът на Мора нямаше да го направи никога.

Докато минаваше под портата в стената на манастира, напред се спуснаха репортери и оператори, без да обръщат внимание на предупрежденията на патрула да не се приближават.

В крайна сметка именно свещеникът успя да удържи напиращата глутница. Впечатляващата му черна фигура се появи през вратата и се запъти към тълпата, а гневният му глас се извиси над хаотичните звуци.