Тес Геритсън - Грешникът

— Тогава ще тръгнат след вас. Надявам се, че сте готов за тях.

— Вече обещах да направя изявление. Макар да не знам какво всъщност искат да чуят от мен.

— Те са канибали, отец Брофи. Не искат нищо по-малко от половин кило от плътта ви. Или, още по-добре — пет кила.

Младият мъж се засмя.

— В такъв случай трябва да ги предупредя — месото ми е доста жилаво.

Той я придружи до автомобила й. Мокрите крачоли на панталоните бяха прилепнали към краката й, платът започваше да се втвърдява на ледения вятър. В моргата щеше да сложи работно облекло и да остави панталоните си да изсъхнат.

— Ако трябва да направя изявление — поде той, — има ли нещо, което би трябвало да знам? Нещо, което можете да ми кажете?

— Ще трябва да говорите с детектив Ризоли. Тя води разследването.

— Мислите ли, че става дума за изолирано нападение? Има ли място за притеснения за другите енориаши?

— Аз изследвам само жертвите, не и нападателите. Не мога да ви кажа нищо за неговите мотиви.

— Това са възрастни жени. Не могат да се съпротивляват.

— Знам.

— И какво да им кажем в такъв случай? На всички сестри, живеещи в религиозни общности? Че не са в безопасност дори зад стените?

— Никой от нас не е в пълна безопасност.

— Това не е отговорът, който искам да им дам.

— Но е отговорът, който трябва да чуят. — Мора отвори вратата на колата. — Отгледана съм в католическата вяра, отче. И мислех, че монахините са недосегаеми. Току-що обаче видях какво са направили със сестра Камий. Ако подобно нещо може да се случи с монахиня, тогава никой не е недосегаем. — Лекарката се намести в автомобила. — Желая ви късмет с пресата. Имате симпатиите ми.

Той затвори вратата на колата й и остана на място, като я гледаше през прозореца. Колкото и поразително да беше лицето му, погледът й бе привлечен от клерикалната яка. Макар и много тясна, тази бяла ивица го отделяше от останалите хора. Тя го правеше недостижим.

Младият мъж вдигна ръка, за да й помаха. После погледна към глутницата от репортери, които вече започваха да го наобикалят. Мора видя как изправи гръбнак и пое дълбоко въздух. И после тръгна към тях.

— Като се има предвид видяното анатомично състояние и че пострадалият е имал хипертензия, според мен причината за смъртта е естествена. Най-вероятната последователност от събития е остър инфаркт на миокарда, станал до двайсет и четири часа преди смъртта, последван от вентрикуларна аритмия, която е била терминалното събитие. Предполагаема причина за смъртта: фатална аритмия, следствие от остър инфаркт на миокарда. Продиктувано от д-р Мора Айлс, Канцелария на съдебния лекар, Масачузетс.

Мора изключи диктофона и се загледа в диаграмите, на които беше отбелязала особеностите на тялото на мистър Самюъл Найт. Старият апендектомичен белег. Моравите петна по хълбоците и задната страна на бедрата, където се бе събрала кръвта през часовете, през които бе останал на леглото след смъртта си. Нямаше свидетели на последните мигове на мистър Найт в хотелската стая, но можеше да си представи какви мисли бяха преминали през ума му. Внезапно пърхане в гърдите. Може би няколко секунди на паника, когато си е дал сметка, че пърхането е в сърцето му. И после постепенно потъване в мрак. „Ти беше от лесните случаи“ — помисли си д-р Айлс. Няколко набързо издиктувани изречения и мистър Найт беше готов за класифициране. Краткото им запознанство щеше да приключи с изписването на името й върху доклада от аутопсията.

Други доклади чакаха да бъдат прегледани и подписани от нея. А вече й предстоеше ново запознанство: Камий Мажин, чиято аутопсия беше планирана за девет сутринта на другия ден, когато и Ризоли, и Фрост можеха да присъстват. Но дори докато прелистваше докладите и вписваше корекциите си в полетата, Мора не успяваше да освободи ума си от мисълта за Камий. Смразяващото усещане, което я бе обзело тази сутрин в параклиса, не я беше напуснало, и тя бе останала с пуловера, докато работеше на бюрото си, опитвайки да се стопли въпреки спомена от онова посещение.

Стана, за да провери дали вълнените панталони, които бе метнала на радиатора, бяха изсъхнали. „Почти“ — помисли си тя, развърза бързо шнуровете на служебните панталони, които беше носила цял следобед, и ги събу.

Отпусна се отново на стола и постоя неподвижно известно време, загледана в цветните мотиви по стената. За да неутрализира донякъде мрачния характер на работата си, бе украсила офиса си с неща, които напомняха за живота, а не за смъртта. Фикусът в саксията в ъгъла на стаята се развиваше превъзходно и нищо чудно, тъй като беше обект на постоянни грижи и суетня от страна на Мора и Луиз. На стената висяха в рамки снимки на цветя: букет бели божури и сини ириси. Друга изобразяваше ваза с кичести рози с толкова тежки цветове, че стеблата им бяха увиснали. Когато купчината папки на бюрото й станеше прекалено висока, когато тежестта на смъртта й се стореше непоносима, Мора вдигаше поглед към тези снимки и мислеше за своята градина, и за мириса на наторена земя, и за яркозелена пролетна трева. Мислеше за растящи, а не за умиращи, не за гниещи неща.