Тес Геритсън - Грешникът

— Тази бедна сестра заслужава вашата почит! Защо не проявите поне мъничко уважение? Пуснете я да мине!

Дори репортерите понякога могат да изпитат срам и неколцина от тях отстъпиха, за да направят място за пренасящия трупа екип. Но телевизионните камери продължиха да снимат, докато носилката влезе в колата. А след това вечно гладните им очи се обърнаха към следващата си плячка, Мора, която тъкмо се бе промъкнала през входната врата и се бе запътила към автомобила си, увивайки се по-плътно в палтото, сякаш това щеше да й помогне да не бъде забелязана.

— Д-р Айлс! Имате ли някакво изявление?

— Каква е причината за смъртта?

— … някакви доказателства, че става въпрос за сексуално посегателство?

Вече заобиколена от репортерите, тя намери ключовете в чантата си и натисна бутона на дистанционното. Точно бе отворила вратата на колата си, когато извикаха отново името й, но този път — тревожно.

Погледна назад и видя някакъв мъж, проснат на тротоара, над който се бяха надвесили няколко души.

— Това е един от операторите! — извика някой. — Трябва ни линейка!

Мора затвори с трясък вратата на колата си и се спусна обратно към падналия.

— Какво стана? — извика тя. — Подхлъзна ли се?

— Не, тичаше… и изведнъж се катурна…

Лекарката коленичи до него. Вече го бяха обърнали по гръб и тя видя едър мъж над петдесетте, чието лице потъмняваше. В снега край него се търкаляше телевизионна камера, на която се четяха буквите WVSU.

Човекът не дишаше.

Изви главата му назад, изпъвайки волския му врат, за да отвори дихателните пътища, и се приведе, за да започне изкуственото дишане. Повдигна й се от миризмата на старо кафе и цигари. Помисли си за хепатита, СПИН-а и всички други микроскопични ужасии, които могат да се прихванат от контакт с телесни течности, и си наложи да долепи устни към устата му. Издиша въздуха от дробовете си и видя как гръдният му кош се повдигна, белите му дробове се бяха напълнили с въздух. Повтори процедурата още два пъти, после напипа сънната му артерия.

Нищо.

Понечи да разкопчее ципа на якето му, но някой вече го правеше вместо нея. Вдигна очи и видя свещеника, коленичил срещу нея, а големите му длани вече опипваха гърдите на мъжа, търсейки ориентири. Той постави дланите си върху гръдната му кост, после я погледна, за да потвърди, че започва да прави компресии на гръдния кош. Мора видя впечатляващи сини очи, изпълнени с мрачна целеустременост.

— Започвай да помпаш — каза тя. — Давай.

Той се зае със задачата си, като отброяваше на глас всяка компресия, така че тя да може да съобразява вдишванията. В гласа му не се усещаше паника, това беше методичното отброяване на човек, който знае какво прави. Нямаше нужда да му дава указания; двамата работеха заедно така, сякаш бяха опитен екип, като на два пъти си смениха местата, за да се облекчат един друг.

Когато линейката пристигна, предната част на панталоните й беше подгизнала от снега, в който бе коленичила, а самата Мора бе плувнала в пот въпреки студа. Изправи се вдървено и проследи изтощено как от екипа на „Бърза помощ“ свързаха вената на падналия със система и вкараха в трахеята му тръбичка още преди да натоварят носилката в линейката.

Падналата телевизионна камера вече беше в ръцете на друг служител на WVSU. „Шоуто трябва да продължи — помисли си д-р Айлс, наблюдавайки струпалите се около линейката репортери, — дори сега историята да е за нещастието на ваш колега.“

Обърна се към стоящия до нея свещеник; коленете и на неговите панталони бяха подгизнали от топящия се сняг.

— Благодаря ви за помощта — каза тя. — Доколкото разбрах, сте давали първа помощ от този род и преди.

Той се усмихна, сви рамене.

— Само с пластмасова кукла. Не мислех, че ще ми се наложи да го приложа на практика. — Протегна ръка, за да се ръкува с нея. — Аз съм Даниъл Брофи. Вие съдебният лекар ли сте?

— Мора Айлс. Това вашата енория ли е, отец Брофи?

Той кимна.

— Църквата ми е на три преки по-натам.

— Да, видях я.

— Мислите ли, че спасихме този човек?

Тя поклати глава.

— Когато изкуственото дишане, придружено от компресии на сърдечната област продължи толкова дълго, без да се появи пулс, прогнозата не е особено добра.

— Но все пак има шанс да живее?

— Не кой знае какъв.

— Дори и така, приятно ми е да мисля, че сме допринесли нещичко. — Погледна към телевизионните репортери, наобиколили линейката.

— Ще ви придружа до колата, за да не ви натикат някоя камера в лицето.