Тес Геритсън - Грешникът

Пролетта обаче никога не й се беше струвала така далечна, както през този декемврийски ден. По прозорците почукваше смразяващ дъжд и тя още отсега се страхуваше от предстоящото шофиране до дома си. Нямаше представа дали вече бяха посипали улиците на града със сол или те все така приличаха на пързалка, по която колите се плъзгаха като хокейни шайби.

— Д-р Айлс? — прозвуча гласът на Луиз по интеркома.

— Да?

— Д-р Банкс ви търси по телефона. На първа линия.

Мора замръзна на мястото си.

— Това… Виктор Банкс ли е? — попита тихо тя.

— Да. Каза, че е с благотворителния корпус на One Earth International.

Мора не отговори, вперила очи в телефона, със замръзнали върху бюрото длани. Почти не чуваше потропването на суграшицата по стъклата. Чуваше единствено тупкането на сърцето си.

— Д-р Айлс?

— Междуградско ли е обаждането?

— Не. Оставил е съобщение преди това. Отседнал е в хотел „Колонада“.

Мора преглътна с усилие.

— Не мога да отговоря на обаждането му в момента.

— Това е второто му позвъняване. Каза, че ви познавал.

„Да. Определено ме познава.“

— Кога се е обаждал преди? — попита тя.

— Днес следобед, докато все още бяхте на местопрестъплението. Оставих съобщението му на бюрото ви.

Мора намери три розови бележки с надслов „докато ви нямаше“, които се бяха скрили под купчината папки. То беше сред тях. „Д-р Виктор Банкс. Обади се в 12:45.“ Мора се взираше в името, стомахът й започна да се бунтува. „Защо сега? — запита се тя. — След всички тези месеци, защо изведнъж ми се обаждаш? Какво те кара да мислиш, че можеш да се върнеш в живота ми?“

— Какво да му кажа? — попита Луиз.

Мора си пое дълбоко въздух.

— Кажи му, че ще му се обадя.

„Когато съм готова, по дяволите.“

Смачка листчето със съобщението и го хвърли в кошчето за боклук. Но след малко, неспособна да се фокусира върху работата по документацията, тя се изправи и си облече палтото.

Луиз видимо се изненада, като я видя да излиза от офиса си, облечена за навън. Обикновено Мора си тръгваше последна и почти никога не се появяваше на прага на кабинета си преди пет и трийсет. Но сега беше едва пет и Луиз тъкмо гасеше компютъра си.

— Възнамерявам да изпреваря пиковия час — обяви Мора.

— Мисля, че е прекалено късно за това. Видя ли какво е времето? Повечето офиси в града вече затвориха.

— И кога?

— В четири часа.

— А ти защо си тук? Трябваше да си си тръгнала.

— Съпругът ми ще дойде да ме вземе. Колата ми е на ремонт, забрави ли?

Мора трепна. Да, Луиз й беше казала тази сутрин, но тя, разбира се, беше успяла да забрави. Както обикновено умът й беше така фокусиран върху мъртвите, че не обръщаше достатъчно внимание на гласовете на живите. Проследи с поглед Луиз, докато увиваше врата си с шал и обличаше палтото, мислейки: „Не отделям достатъчно време, за да слушам. Не отделям време, за да опозная хората, докато са живи“. Дори след едногодишна работа в този офис не знаеше почти нищо за личния живот на своята секретарка. Никога не се беше срещала със съпруга й, знаеше само, че се казва Върнън. Не можеше да си спомни къде работи или с какво си изкарва прехраната, отчасти защото Луиз рядко споделяше информация за живота си. „Аз ли съм виновна за това? — запита се Мора. — Може би усеща, че не слушам с охота, че се чувствам по-комфортно в компанията на моите скалпели и диктофона, отколкото с чувствата на хората около мен?“

Тръгнаха заедно по коридора, към изхода за служебния паркинг. Без незначителни разговори, просто две успоредни фигури, движещи се в една посока.

Съпругът на Луиз чакаше в колата си, чистачките на предното стъкло се бореха ожесточено с падащия сняг. Мора махна за довиждане, когато Луиз и съпругът й потеглиха. Върнън я изгледа озадачено — вероятно се питаше коя е тази жена, която им маха така, сякаш ги познава.

Сякаш действително познаваше някого.

Д-р Айлс прекоси паркинга, подхлъзвайки се по заледената му повърхност, свела глава, за да предпази лицето си от щипещия сняг. Трябваше да направи още едно спиране. Да изпълни още един дълг, преди да приключи деня.

Потегли към болницата „Сейнт Франсис“, за да провери какво е състоянието на сестра Урсула.

Макар да не беше работила в болница от първите години след дипломирането си, спомените й от последното дежурство в интензивното отделение оставаха колкото живи, толкова и неприятни. Помнеше миговете на паника, борбата да мисли въпреки обгръщащата я мъгла от липсата на сън. Помнеше нощта, когато трима пациенти бяха умрели по време на смяната й и всичко изведнъж се беше объркало. И досега не беше в състояние да мине през интензивно отделение, без да се усети преследвана от сянката на стари отговорности и стари провали.