Тес Геритсън - Грешникът

— Джейн. — Мора коленичи до нея. — Джейн?

Младата жена махна с ръка.

— Добре съм. Добре съм…

— Какво стана?

— Просто… Мисля, че се изправих прекалено бързо. Малко ми се зави свят…

Ризоли опита да се надигне, но почти веднага отпусна глава.

— Трябва да легнеш.

— Не е нужно да лягам. Дай ми само една минута, докато ми се проясни главата.

Мора си спомни, че младата жена не изглеждаше добре още в параклиса, лицето й бе прекалено бледо, устните — синкави. Тогава беше решила, че е заради студа. Сега бяха в топла стая, но тя имаше също толкова изнурен вид.

— Закусвала ли си тази сутрин? — попита лекарката.

— Ъъъ…

— Не си ли спомняш?

— Да, мисля, че ядох. Нещо от този род.

— Какво означава това?

— Една препечена филия. — Джейн отблъсна протегнатата ръка на Мора, нетърпеливо отхвърляне на всякакъв опит за помощ. Именно тази страстна гордост правеше понякога толкова трудно да се работи с нея. — Мисля, че се разболявам от грип.

— Сигурна ли си, че става въпрос само за това?

Ризоли отметна падналата върху лицето си коса и бавно изправи гръбнак.

— Да. И тази сутрин не трябваше да пия толкова много кафе.

— Колко изпи?

— Три… може би четири чаши.

— Не е ли прекалено много?

— Имах нужда от кофеина. Но сега сякаш е пробил дупка в стомаха ми. Струва ми се, че ще повърна всеки момент.

— Ще те придружа до банята.

— Не. — Младата жена я отпъди с махване на дланта. — Мога да отида и сама.

Бавно се изправи и постоя неподвижно известно време, сякаш нямаше доверие на краката си. После изправи рамене и, наподобявайки типичната си наперена походка, напусна стаята.

Звънът на камбанката край входната врата привлече отново погледа на Мора към прозореца. Възрастната монахиня излезе за пореден път от сградата и се затътри по калдъръмената настилка. Не се наложи новият посетител да доказва, че е наложително да влезе; монахинята веднага отвори портата пред него. В двора се появи мъж с дълго черно палто и постави длан върху рамото на старата жена. Това бе жест на утеха, жест, говорещ за близост. Двамата тръгнаха към сградата, мъжът се движеше бавно, в синхрон със скованата й от артрита походка, привел глава към нея, сякаш не искаше да изпусне нито една дума.

Някъде по средата на двора той внезапно спря и вдигна очи, сякаш усетил, че Мора го наблюдава.

За миг погледите им се срещнаха през стъклото на прозореца. Тя видя слабо, поразително лице, разрошена от вятъра черна коса. И нещо бяло изпод вдигнатата яка на черното му палто.

Свещеник.

Когато мисис Отис бе обявила за предстоящото идване на отец Брофи, д-р Айлс си бе помислила, че става въпрос за възрастен, побелял човек. Но гледащият към нея мъж беше млад, на не повече от трийсет години.

Той продължи с монахинята към сградата и Мора ги изгуби от поглед. Дворът опустя отново, но отъпканият сняг беше свидетелство за всички, които бяха минали по него тази сутрин. Транспортният екип на моргата щеше да пристигне всеки момент с носилката и да увеличи следите.

Тя пое дълбоко въздух; страхуваше се да се върне в студения параклис, към мрачната работа, която тепърва я очакваше. Излезе от стаята и слезе долу, за да чака своите хора.

Джейн Ризоли застана пред умивалника в банята, огледа се в огледалото и това, което видя, не й хареса. Неволно се сравняваше с елегантната д-р Айлс, която изглеждаше неизменно царствено спокойна и контролираща ситуацията; всеки един от черните й косми беше на мястото си, лъскавото червило стоеше ефектно на безупречната й кожа. А образът, който виждаше Джейн в огледалото, не беше нито спокоен, нито безупречен. Косата й беше в невъобразим безпорядък, черните къдрици обграждаха едно бледо и измъчено лице. „Това не съм аз — помисли си тя. — Не познавам жената, която ме гледа отсреща. Кога се превърнах в тази непозната?“

Обзе я поредният позив за повръщане и тя затвори очи, съпротивлявайки му се с такава страст, сякаш от това зависеше животът й. Волята обаче не беше в състояние да предотврати неизбежното. Ризоли притисна длан към устата си и се втурна към най-близката тоалетна, до която успя да стигне тъкмо навреме. Дори след като стомахът й изпразни съдържанието си, тя остана все така надвесена над тоалетната чиния, защото още не смееше да напусне сигурността, която й даваше. И си мислеше: „Трябва да е грип. Моля те, Боже, дано да е грип“.

Когато най-сетне гаденето отмина, тя се почувства толкова изтощена, че седна на тоалетната и се облегна настрани на стената. Мислеше за цялата работа, която я чакаше. За всички интервюта, които трябваше тепърва да даде, за чувството на безсилие, свързано с опитите да извлече някаква полезна информация от тази малка общност от шокирани и мълчаливи жени. И да се навърта наоколо, най-лошото от всичко — изтощението от безцелното навъртане наоколо, докато екипът за научна поддръжка довърши изискващата огромно търпение работа по събиране на микроскопични съкровища. Обикновено тя самата пресяваше пламенно доказателствата, търсейки непрестанно още улики, бореше се за контрол над всяко местопрестъпление. А сега се бе затворила в тази тоалетна и не смееше да си подаде носа навън, там, където винаги се стремеше да бъде. Искаше й се да се скрие тук, където цари блажена тишина и където никой не можеше да види изписания по лицето й смут. Питаше се какво бе забелязала д-р Айлс; може би — нищо. Тя като че ли винаги се бе интересувала повече от мъртвите, отколкото от живите, и когато се озовеше на място, където бе извършено убийство, трупът приковаваше цялото й внимание.