Тес Геритсън - Грешникът

— Повечето стаи на горния етаж са празни. През годините се налагаше да сваляме сестрите долу, една подир друга — обясни Мери Клемънт, докато се качваше бавно, стиснала перилото, сякаш се изтегляше нагоре стъпка по стъпка.

Мора почти очакваше старата жена да се катурне назад, затова вървеше непосредствено след нея и се стягаше всеки път, когато игуменката спреше да си поеме дъх, поклащайки се несигурно.

— Напоследък коляното измъчва сестра Джасинта, така че и тя ще се премести на долния етаж. Сега пък сестра Хелън започна да се задъхва. Останахме толкова малко…

— А трябва да поддържате доста голяма сграда — отбеляза д-р Айлс.

— И стара. — Мери Клемънт спря отново, за да си поеме въздух и додаде, като се засмя тъжно: — Стара като нас. И толкова скъпа за поддържане. Мислехме, че ще се наложи да я продадем, но Господ намери начин да я задържим.

— Как?

— Миналата година се появи дарител. Сега започнахме реновациите. Плочите на покрива са нови, вече имаме изолация на таванските помещения. Следващото, което планираме, е да сменим пещта. — Погледна назад към Мора. — Може и да не ви се вярва, но сега тази сграда е много по-уютна в сравнение с миналата година.

Игуменката пое дълбоко въздух и възобнови изкачването си по стълбището, а мънистата на броеницата й затракаха отново.

— Преди бяхме четирийсет и пет. Когато дойдох в „Грейстоунс“, всички тези стаи бяха пълни. И в двете крила. А ето че се превърнахме във все по-съзряваща общност.

— Вие кога дойдохте, преподобна майко? — попита лекарката.

— Дойдох като послушница, когато бях на осемнайсет години. Един млад господин искаше да се ожени за мен. Страхувам се, че гордостта му бе наранена, когато му отказах заради Господ. — Спря на стъпалото и погледна назад. Едва сега Мора забеляза слуховото апаратче, което се подаваше изпод вимпела й. — Вероятно не можете да си представите подобно нещо, нали, д-р Айлс? Че някога съм била толкова млада?

Не, Мора наистина не можеше да си го представи. Не беше в състояние да си представи Мери Клемънт по друг начин, освен като тази нестабилна реликва. И в никакъв случай не като желана жена, преследвана от мъжете.

Стигнаха стълбищната площадка и пред тях се отвори дълъг коридор. Тук беше по-топло, почти приятно, тъй като ниският тъмен таван задържаше топлината. Оголените греди изглеждаха най-малко на един век. Игуменката застана пред втората врата и се поколеба, поставила длан върху дръжката. Най-сетне я натисна и тя се отвори, а сивата светлина в нея заля лицето й.

— Това е стаята на сестра Урсула — промълви едва чуто тя.

Стаята беше толкова малка, че едвам ги побра всички заедно. Двамата полицаи влязоха вътре, но Мора остана до вратата, погледът й пробягна по пълните с книги полици, по саксиите с цъфтящи африкански виолетки. Разделеният с колона прозорец и ниският таван от греди придаваха на стаята средновековен вид. Напомняше спретната мансарда на учен, мебелирана със скромно легло и скрин, с бюро и стол.

— Леглото й е оправено — отбеляза Джейн, загледана в спретнато подгънатите чаршафи.

— Така го намерихме тази сутрин — отговори Мери Клемънт.

— Не се ли е прибрала да спи снощи?

— По-вероятно е да е станала рано. Обикновено така прави.

— Колко рано?

— Обикновено става часове преди сутрешната молитва в седем. Последното лято винаги се събуждаше рано и отиваше в градината. Обича да работи там.

— А през зимата? — попиха Ризоли. — Какво прави толкова рано сутрин?

— Независимо от сезона, тези от нас, които са все още в състояние да работят, винаги има какво да вършат. Но вече много от сестрите са със съвсем крехко здраве. Тази година се наложи да наемем мисис Отис, за да ни помага при приготвянето на храната. Дори с нейната помощ едвам успяваме да се справим с всичките си задължения.

Джейн отвори вратата на стенния шкаф. Вътре имаше строга колекция от дрехи в черно и тъмнокафяво. Нито намек за цвят или нещо разкрасяващо. Това бе гардеробът на жена, за която значение имаха само Божиите дела, за която облеклото имаше единствено задачата да бъде в Негова служба.

— Това ли са единствените й дрехи? — попита Ризоли. — Това, което виждам в този гардероб?

— Ние даваме обет за бедност, когато се присъединяваме към този орден.

— Това означава ли, че давате всичко, което притежавате?

Мери Клемънт отвърна с търпеливата усмивка, която предизвиква у възрастния детето, току-що задало абсурден въпрос.