Тес Геритсън - Грешникът

— Намерили са сестра Урсула тук — каза Ризоли. — Лежала с глава към олтара и крака към вратата.

Сякаш се бе проснала в молитва пред разпятието.

— Този човек е някакъв проклет звяр — додаде Джейн, а гневните думи издрънчаха като парчета лед. — Ето с какво същество си имаме работа. Не е с всичкия си. Или е някой надрусан негодник, дошъл да потърси нещо за крадене.

— Не знаем дали е мъж.

Ризоли махна към тялото на сестра Камий.

— Мислиш, че го е направила жена?

— Жената може да използва чук. И да счупи череп.

— Намерихме отпечатък от крак. Някъде по средата на централната пътека между редовете. Приличаше на мъжки номер дванайсет.

— Да не е някой от екипа в линейката?

— Не, отпечатъците от стъпките на медицинския екип са тук, покрай вратата. Онзи на централната пътека е различен. Неговият.

Вятърът се изви, стъклата на прозорците издрънчаха, а вратата изскърца, сякаш невидими ръце я дърпаха в отчаяно желание да влязат. Устните на Джейн бяха посинели от студ, а лицето й бе придобило мъртвешки блед цвят, но въпреки всичко тя не даваше знак, че иска да отиде някъде на по-топло. Такава си беше Ризоли, прекалено голям инат, за да капитулира първа. За да признае, че е достигнала границата на възможностите си.

Мора сведе поглед към каменния под, където бе лежала сестра Урсула. Не можеше да не се съгласи с инстинктивното усещане на Джейн, че нападението е дело на побъркан. В тези кървави петна виждаше само лудост. Както и в ударите по черепа на сестра Камий. Или лудост, или злоба.

По гръбнака й премина леденостудена тръпка. Изправи гръб, потрепервайки, и впери поглед в разпятието.

— Замръзнах — заяви тя. — Може ли да се стоплим някъде? И да изпием по чаша кафе?

— Приключи ли тук?

— Видях, каквото трябваше. Аутопсията ще ни каже останалото.

Излязоха от параклиса и прескочиха полицейската лента, която бе паднала от вратата и лежеше на земята, обвита в лед. Вятърът развя палтата и зашиба лицата им, докато вървяха под навеса, присвили очи срещу снежинките. Влязоха в някакъв мрачен вестибюл, но загубилото чувствителността си от студа лице на Мора не регистрира почти никаква промяна в температурата. Усети само миризма на яйца и стара боя, както и на застоялия въздух, характерен за старите отоплителни системи, събиращи прах.

Тракането на порцелан ги привлече надолу по полутъмния коридор до помещение, окъпано във флуоресцентна светлина — една смущаващо съвременна подробност. Светлината осветяваше безмилостно прорязаните от дълбоки бръчки лица на монахините, насядали около очуканата маса на столовата. Бяха тринайсет — фаталното число. Вниманието им беше съсредоточено върху платнени квадрати на ярки цветни мотиви и копринени ленти, и подноси със сушена лавандула и розови листенца. „Време за приложно изкуство и занаяти“ — помисли си Мора, гледайки как изкривените им от артрит ръце загребват шепи от цветовете, пълнят с тях ярко оцветените торбички и ги увиват с панделките. Една от монахините седеше в инвалиден стол. Беше се наклонила на една страна, лявата й длан лежеше безсилно върху страничната облегалка, лицето й беше отпуснато като частично разтопена маска. Жестоките последствия от инсулта. Тя обаче забеляза първа новодошлите и издаде нещо като стенание. Другите сестри вдигнаха погледи и ги насочиха към Мора и Джейн.

Докато се взираше в тези съсухрени лица, д-р Айлс остана поразена от уязвимостта, която видя в тях. Това не бяха строгите образи, олицетворение на авторитета, които помнеше от юношеските си години, а погледи на объркани хора, търсещи отговори за сполетялата ги трагедия. Новият й статус я накара да се почувства неудобно, като пораснало дете, което си дава за първи път сметка, че е разменило ролите със своите родители.

— Някой може ли да ми каже къде е детектив Фрост? — обади се Ризоли.

На въпроса й отговори жена с измъчен вид, която току-що се бе появила от намиращата се в съседство кухня с поднос чисти чаши и чинийки за кафе в ръцете. Беше облечена с избелял син джемпър с мазни петна, а между сапунените мехурчета на лявата й длан проблесна мъничък диамант. Очевидно не беше монахиня, а служителката в столовата, която се грижеше за своите все повече изнемощяващи повереници.

— Все още разговаря с игуменката — поясни тя. Наклони глава към вратата и кичур кестенява коса падна върху смръщеното й чело. — Кабинетът й е нататък по онзи коридор.

Ризоли кимна.