Тес Геритсън - Грешникът

— Това не е толкова трудно, детектив. Запазваме книгите си, някои лични, скъпи за нас спомени. Както виждате, сестра Урсула се радва на африканските си виолетки. Но иначе да, оставяме зад себе си почти всичко, когато идваме тук. Това е съзерцателен орден и ние не приветстваме онова от външния свят, което отвлича вниманието от вътрешната работа.

— Извинете ме, преподобна майко — намеси се Фрост. — Аз не съм католик, така че не ми е ясно какво означава тази дума. Какво е „съзерцателен орден“?

Въпросът му бе почтителен и игуменката го посрещна с по-топла усмивка от тази, с която бе удостоила Джейн.

— Означава, че животът ни е изпълнен с размисъл. Изпълнен е с молитва, преданост и медитация. Точно поради това се оттегляме зад стени. Затова не приемаме посетители. Изолацията ни носи утеха.

— А ако някой наруши правилата? — поинтересува се Ризоли. — Изхвърляте ли го?

Мора видя как Фрост трепна, като чу безцеремонно зададения въпрос на своята партньорка.

— Правилата ни са доброволни — отвърна Мери Клемънт. — Придържаме се към тях, защото искаме.

— Но от време на време все трябва да има някоя монахиня, която някоя сутрин се събужда и заявява: „Иска ми се да отида на плажа“.

— Това не се случва.

— Все трябва да се случва. Те са човешки същества.

— Не се случва.

— Никой не нарушава правилата? Никой не прескача стената?

— Нямаме нужда да напускаме манастира. Мисис Отис купува хранителните ни продукти. Отец Брофи се грижи за духовните ни нужди.

— Ами писмата? Телефонните обаждания? Дори в затворите със строг режим имат право да се обаждат по телефона от време на време.

Фрост клатеше глава с болезнено изкривено лице.

— Имаме телефон за спешни случаи — отвърна Мери Клемънт.

— И всеки може да го използва?

— Но защо биха искали да го правят?

— А как стои въпросът с пощата? Може ли да получавате писма?

— Някои от нас избират да не получават никаква поща.

— А ако искате да изпратите писмо?

— На кого?

— Има ли значение?

Лицето на игуменката бе замръзнало в напрегната усмивка, която сякаш казваше: „Господи, дай ми търпение“.

— Мога само да повторя това, което казах вече, детектив. Ние не сме затворници. Ние избираме да живеем по този начин. А които не са съгласни с тези правила, могат да изберат да напуснат.

— И какво биха правили навън?

— Вие изглежда мислите, че не познаваме изобщо този свят. Но някои от сестрите служат в училища или в болници.

— Мислех, че манастирският живот не допуска излизане извън манастира.

— Понякога Господ ни призовава да свършим нещо извън тези стени. Преди няколко години сестра Урсула бе призована от Него да служи зад граница и получи разрешение да живее извън манастира, спазвайки дадения обет.

— Но тя се върна.

— Миналата година.

— Не й ли хареса навън, в света?

— Мисията й в Индия не беше лесна. Освен това преживя насилие — терористично нападение на нейното село. Тогава тя се върна при нас. Тук можа да се почувства отново в безопасност.

— Нямаше ли семейство, при което да се върне?

— Най-близкият й роднина беше един брат, който умря преди две години. Сега ние сме нейното семейство и „Грейстоунс“ е домът й. Когато се уморите от света и се нуждаете от утеха, детектив, не се ли връщате у дома? — попита тихо игуменката.

Думите й изглежда смутиха Джейн. Тя премести погледа си към стената, където висеше разпятието, но го върна обратно почти веднага.

— Преподобна майко?

Жената със синия джемпър на мазни петна стоеше в коридора и ги гледаше безизразно, без сянка от любопитство. Още няколко кичура кестенява коса се бяха изплъзнали от опашката й и висяха безжизнено около кокалестото й лице.

— Отец Брофи казва, че идва насам, за да се справи с репортерите. Но те се обаждат вече непрестанно и се наложи сестра Изабел да изключи телефона. Не знае какво да им каже.

— Връщам се веднага, мисис Отис. — Мери Клемънт се обърна към Ризоли. — Както виждате сме претрупани с работа до ушите. Заповядайте, стойте тук толкова, колкото ви е необходимо. Аз слизам долу.

— Преди да слезете, кажете, ако обичате, коя е стаята на сестра Камий — каза Джейн.

— Четвъртата врата.

— И не е заключена?

— Тези врати нямат ключалки — отвърна игуменката. — Никога не са имали.

Миризмата на белина и сапун бе първото, което усети Мора, щом влезе в стаята на сестра Камий. И тя като стаята на сестра Урсула имаше разделителна греда в средата на прозореца, гледащ към двора, и същия нисък таван от дървени греди. Но докато стаята на Урсула имаше обитаван вид, стаята на Камий беше толкова изрядно изтъркана и разтребена, че изглеждаше стерилизирана. Варосаните стени бяха абсолютно голи, с изключение на дървеното разпятие срещу леглото. Сигурно то беше първото, което бе виждала всяка сутрин, като се събуди, символ на центъра на съществуването й. Това бе стая на каещ се грешник.