Тес Геритсън - Грешникът

— Някакъв мъж.

— Фрост?

— Не. Не знам кой е.

„Гейбриъл — беше първата й мисъл. — Чул е съобщението ми.“

Отиде до мивката и се изми бавно. Когато най-сетне взе телефона, успя да отговори спокойно.

— Ало?

— Детектив Ризоли? Обажда се отец Брофи.

Цялото напрежение внезапно отлетя от нея.

Тя се отпусна на един стол. Усещаше погледа на майка си и опита да скрие разочарованието от лицето си.

— Да, отче?

— Съжалявам, че ви се обаждам на Бъдни вечер, но не мога да се свържа с телефона на д-р Айлс, а… ами, случи се нещо, за което мисля, че трябва да знаете.

— Какво е то?

— Д-р Айлс искаше информация как да се свърже с най-близкия роднина на сестра Урсула, затова предложих да я потърся и да й я дам. Но се оказва, че документацията ни е малко старичка. Имаме някакъв стар телефонен номер на неин брат, живеещ в Денвър, но телефонът е изключен.

— Майка Мери Клемънт ми каза, че брат й е починал.

— Каза ли ви, че сестра Урсула има също така племенник, който живее в друг щат?

— Не ни спомена за него.

— Изглежда е поддържал връзка с лекарите. Така ми казаха медицинските сестри.

Джейн погледна към чинията с тестени топки, които започваха да натежават от крема, с който ги бяха напълнили току-що.

— Накъде биете, отче?

— Знам, че издирването на племенник, когото лелята не е виждала от години, може би изглежда незначителна подробност. Знам също колко е трудно да бъде намерен човек, който живее в друг щат, ако първото му име е неизвестно. Но църквата разполага с източници, каквито няма дори полицията. Добрият свещеник познава паството си, детектив. Познава семействата и имената на децата. Затова се обадих на свещеника на денвърската енория, където е живял братът на сестра Урсула. Той си спомня брата много добре, защото е извършил заупокойната меса.

— Попитахте ли го за нейните роднини? За този племенник?

— Да, разпитах го.

— И?

— Няма никакъв племенник, детектив. Този човек не съществува.

Мора сънуваше погребални клади. Беше клекнала в мрака и наблюдаваше как оранжевите пламъци ближат струпаните като дърва за огрев тела, наблюдаваше как огънят поглъща плътта. Мъжки силуети бяха наобиколили горящите трупове, кръг от мълчаливи наблюдатели, чиито лица не можеше да види. Нито пък те можеха да я видят, защото бе скрита в мрака, от страх да не я забележат.

От кладата се разлетяха искри, подхранвани от човешкото гориво, и се издигнаха във вид на спирала към черното небе. Искрите озариха нощта и осветиха една дори още по-страховита гледка: труповете се движеха. Овъглените крайници се мятаха в агонията, причинена от пламъците.

Един от наредените в кръг мъже бавно се обърна и погледна към Мора. Лицето му й беше познато, лице, чиито очи нямаха душа.

Виктор.

Събуди се веднага, сърцето блъскаше в гърдите й, нощницата й беше мокра от пот. Вятърът духаше силно и младата жена чу подобното на тракане на скелет раздрусване на прозорците, стенанието на стените. Все още обзета от паниката от кошмара, тя остана да лежи абсолютно неподвижно, докато потта започваше да се вледенява по кожата й. Единствено вятърът ли я беше събудил? Ослуша се и всяко скърцане на къщата й се стори като стъпки. Стъпки на неканен посетител, който се приближава.

Внезапно цялата се напрегна, дочула различен звук. Драскане по стената на къщата, като от ноктите на животно, опитващо се да влезе вътре.

Погледна към светещия циферблат на часовника: беше дванайсет без петнайсет.

Измъкна се от леглото и стаята й се стори ледена. Потърси опипом домашната си роба, но не запали осветлението, за да запази нощното си виждане. Приближи се до прозореца на спалнята и видя, че снегът бе спрял. Бялата покривка на земята блестеше на лунната светлина.

Чу го отново — звука от нещо триещо се по стената. Притисна се към стъклото и зърна някаква сянка, която се движеше покрай предния ъгъл на къщата. Животно ли беше това?

Излезе от спалнята и тръгна опипом, с боси крака, по коридора, към дневната. Заобиколи коледната елха и надникна през прозореца.

Сърцето й почти спря да бие.

Някакъв мъж изкачваше стъпалата към главния вход.

Не успя да види лицето му в мрака. Сякаш усетил, че го наблюдава, той се обърна към прозореца, където стоеше Мора, и тя видя силуета му. Широките рамене, опашката.

Отдръпна се от прозореца и остана сред бодливите клонки на коледната елха, опитвайки да си обясни защо Матю Сътклиф беше дошъл тук, пред прага на дома й. Защо беше дошъл в този час, без да й се обади? Все още не се беше отърсила напълно от кошмара и това късно нощно посещение не й помогна да се почувства по-добре. Сега щеше да си помисли, преди да отвори вратата на когото и да е, дори на човек, чието име и лице познава.