Тес Геритсън - Грешникът

— Как изглежда ли?

— Любовта — отвърна Анджела.

Джейн сведе поглед към похабените ръце на майка си и внезапно очите й защипаха, а гърлото започна да я пари. Стана и отиде до мивката. Напълни една тенджера с вода, за да свари в нея кнедлите. Докато чакаше водата да заври, си мислеше: „Може би не знам как изглежда в действителност любовта. Защото отдавах всичките си сили да се боря с нея. Както се боря с всичко останало, което би могло да ме нарани“.

Остави тенджерата на печката и излезе от кухнята.

Горе, в спалнята на родителите си, извади телефона. Поседя на леглото, опитвайки се да събере достатъчно смелост за това обаждане.

„Направи го. Трябва да го направиш.“

Започна да набира номера.

След четири позвънявания чу записа, лаконичен и безстрастен: „Тук е Гейбриъл. В момента не съм вкъщи. Моля, оставете съобщение“.

Младата жена изчака сигнала и си пое дълбоко въздух.

— Обажда се Джейн — каза тя. — Имам да ти кажа нещо и мисля, че е по-добре да го направя така, по телефона. По-добре, отколкото да говоря с теб лично, защото не мисля, че искам да видя реакцията ти. Така че, да започвам… Аз… оплесках работата. — Внезапно се изсмя. — Божичко, чувствам се наистина глупаво, като най-старата грешка на света. Стана така, че… бременна съм. Вероятно от около осем седмици. Което, в случай, че си задаваш този въпрос, говори недвусмислено: детето е твое. Не те моля за нищо. Не искам да се чувстваш длъжен да правиш каквото и да било, което се очаква от мъжете. Не е нужно дори да отговаряш на това обаждане. Но мисля, че имаш правото да знаеш, защото… — Направи пауза, изведнъж усетила напиращите в гърлото й сълзи. Изкашля се. — Защото реших да запазя бебето.

Затвори телефона.

Остана дълго време неподвижна, взирайки се в ръцете си, докато в душата й препускаха всевъзможни емоции. Облекчение. Страх. Очакване. Но не и раздвоение — беше абсолютно сигурна в правотата на избора си.

Стана, почувствала се изведнъж безтегловна, освободена от товара на несигурността. Имаше да се притеснява за толкова неща, да се приготви за толкова промени, но усети нова лекота в стъпките си, когато слизаше по стълбите и се върна в кухнята.

Водата на печката вреше. Издигащата се пара стопли лицето й, като майчина милувка.

Добави две супени лъжици зехтин, после пусна кнедлите в тенджерата. На печката вече къкреха три други тенджери и от всяка се вдигаше различен аромат. Букетът на кухнята на майка й. Вдишваше миризмите, оценявайки по нов начин това свято място, където храната беше любов.

Събираше картофените кнедли, щом изплуваха на повърхността, поставяше ги в продълговата чиния и ги заливаше с телешки сос. Отвори фурната и извади задушените блюда, които се затопляха вътре. Печени картофи. Зелен фасул. Кюфтета. Маникоти. Парад на изобилието, който двете с майка й направиха триумфално до трапезарията. Последна, разбира се, донесоха пуйката, и я поставиха в кралска изолация в средата на масата, заобиколена от италианските си братовчеди. Храната беше много повече, отколкото бе в състояние да изяде семейството, но точно това бе целта: изобилие от храна и любов.

Джейн седна на масата срещу Айрини и загледа как храни близнаците. Само преди час, когато Айрини беше влязла в дневната, тя беше видяла уморена млада жена, чийто живот вече беше приключил, чиято пола беше увиснала от постоянното дърпане на малките ръчички. Сега гледаше уж същата жена, но виждаше друга Айрини, Айрини, която се смееше, докато пълнеше малките устички със сос от червени боровинки и чието изражение се разнежваше и разфокусираше, когато притиснеше устните си към някоя от къдрокосите главички.

„Виждам различна жена, защото аз съм се променила — помисли си тя. — Не Айрини.“

След вечерята, докато помагаше на Анджела да направи кафето и да напълни сладките тестени топки с домашния крем с бита сметана, установи, че гледа и на майка си с други очи. Забеляза нови сребърни нишки в косите й и лице, чиято кожа започваше да увисва. „Съжаляваш ли някога, че си ни родила, мамо? — запита се тя. — Спираш ли се понякога от мисълта, че си допуснала грешка? Или си била така сигурна, както сега съм сигурна аз за това бебе?“

— Хей, Джейни! — провикна се Франки от дневната. — Мобилният в чантата ти звъни.

— Можеш ли да го донесеш? — извика на свой ред тя.

— Гледаме играта!

— Целите ми ръце са изцапани с бита сметана! Ще го вдигнеш ли?

Той влезе в кухнята и буквално хвърли в ръцете й телефона.