Тес Геритсън - Грешникът

Позвъни се.

Мора трепна и една стъклена топка падна от елхата и се разби на пода.

Сянката отвън се приближи до прозореца.

Тя не помръдна, все още водейки вътрешна борба как да постъпи. „Няма да светна — реши тя. — Той ще се откаже и ще ме остави на мира.“

На вратата се позвъни отново.

„Върви си — мислеше си Мора. — Върви си и ела пак утре сутрин.“

Отдъхна с облекчение, когато го чу да слиза по стълбите. Приближи няколко сантиметра към прозореца и надникна навън, но не го видя. Не видя и паркирана отпред кола. Къде беше отишъл?

В този момент чу стъпки, скърцане на ботуши в снега, движещи се към едната страна на къщата. „Какво, по дяволите, прави този човек? Защо обикаля имота ми?“

Опитва се да намери начин да влезе вътре.

Мора се измъкна иззад елхата и преглътна болезнения си вик — беше стъпила върху счупената топка и парченце от стъклото се бе забило в босото й стъпало.

Силуетът му внезапно се показа на един от страничните прозорци. Той гледаше вътре, опитвайки да види какво има в тъмната дневна.

Младата жена се оттегли в коридора, трепвайки при всяка стъпка; стъпалото й беше мокро от кръв.

Време е да се обадя на полицията. Обади се на 911.

Обърна се и закуцука в кухнята, търсейки опипом телефона. В бързината събори слушалката. Вдигна я и я притисна към ухото си.

Нямаше сигнал.

„А телефонът в спалнята също ли е изключен?“ — помисли си.

Върна на мястото кухненския телефон и закуцука обратно към коридора. Стъклото се забиваше все по-дълбоко в стъпалото й и сега вече оставяше кървави следи по пода. Щом се върна в спалнята, напрегна поглед, за да вижда в тъмнината, удари пищяла си в леглото. Като опипваше матрака, се добра до таблата му откъм главата. И до телефона на нощното шкафче.

Нямаше сигнал.

Ужасът я покоси като леден вятър. Отрязал е телефонния кабел.

Пусна слушалката и се ослуша, изпълнена с отчаяното желание да чуе какво ще направи той по-нататък. Къщата скърцаше от вятъра и заглушаваше всички други звуци, освен думкането на сърцето й.

Къде е той? Къде е той?

После си помисли: „Мобилният ми телефон“.

Спусна се към тоалетката, където бе оставила дамската си чанта. Бръкна вътре и затършува. Извади портфейла и ключовете, химикалки и четката за коса. Къде беше скапаният телефон?

В колата. Оставих го на предната седалка на колата.

Вдигна рязко глава, когато чу звук от чупещо се стъкло.

От предната или от задната част на къщата беше дошъл? От коя страна влизаше той?

Измъкна се от спалнята и тръгна по коридора, вече без да усеща болката от забиващото се все по-дълбоко в стъпалото й стъкло. Вратата към гаража беше вдясно по коридора. Отвори я и се вмъкна през нея, тъкмо когато чу отново чупещо се и пръскащо се по пода стъкло.

Затвори вратата след себе си. Тръгна към колата, дишайки учестено, с галопиращо сърце. Тихо. Тихо. Бавно повдигна дръжката на вратата й и се вкамени, щом чу щракването на освободеното езиче. Отвори я и се плъзна на седалката зад волана. Изпъшка приглушено, когато се сети, че ключовете от колата бяха останали в спалнята. Не можеше да включи двигателя и да се измъкне. Погледна към седалката до шофьора и на светлината на лампата на тавана на автомобила забеляза мобилния си телефон.

Отвори го и видя, че батерията й е заредена.

„Слава богу“, помисли си тя и набра 911.

— Оператор на спешни случаи.

— Обаждам се от Бъкминстър Роуд, двайсет и едно-трийсет — прошепна тя. — Някой влиза с взлом в дома ми!

— Бихте ли повторили адреса? Не мога да ви чуя.

— Бъкминстър Роуд, двайсет и едно-трийсет! Някой нахлува…

Млъкна, вперила поглед във вратата, водеща към къщата. Сега под нея блестеше сребриста светлина.

Той е вътре. Претърсва къщата.

Измъкна се от колата и затвори безшумно вратата, за да изгаси осветлението. Отново беше тъмно. Електрическото табло на къщата беше само на няколко крачки от нея, на стената на гаража, и Мора реши да развие бушоните и да прекъсне електричеството. Така щеше да си осигури прикритието на мрака. Но той щеше да се досети къде е тя и щеше да се насочи незабавно към гаража.

„Просто стой и не вдигай шум — помисли си тя. — Може би ще реши, че не съм вкъщи. Може да помисли, че къщата е празна.“

Тогава се сети за кръвта. Беше оставила кървави следи.

Чуваше стъпките му. Обувки, вървящи по дървения под, следващи кървавите следи, излизащи от кухнята. На пръв поглед изглеждаха объркващо, водеха нагоре и надолу по коридора.