Тес Геритсън - Грешникът

В крайна сметка щеше да я последва в гаража.

Спомни си как бе умряла Дамата с плъховете, спомни си пръснатите из гръдния й кош метални фрагменти. Помисли за опустошението, което е в състояние да причини на човешкото тяло патронът Glaser с медна обвивка. За експлозията на оловото, разкъсващо вътрешните органи. За прекъснатите кръвоносни съдове, за масивния кръвоизлив в гръдната кухина.

Бягай. Излез от къщата.

И после какво? Щеше да вика, за да я чуят съседите? Да блъска по вратите им? Даже не знаеше кой от съседите й си е вкъщи тази нощ.

Стъпките приближаваха.

Сега или никога.

Спусна се към страничната врата и студеният въздух нахлу, щом я отвори. Хукна из двора. Босите й крака потънаха до прасците в снега, който запречи касата, така че тя не успя да затвори вратата след себе си.

Остави я така и закрачи като блатна птица към дворната порта, вдигна замръзналото резе. Мобилният телефон се изплъзна от ръката й, докато се бореше с портата, опитвайки се да я отвори въпреки бариерата на дълбокия сняг. Най-накрая я открехна, колкото да се измъкне през отвора, и се озова в предния двор.

Всички къщи на нейната улица бяха тъмни.

Мора тичаше. Едва бе стигнала до тротоара, когато чу как преследвачът й също дърпа вратата, опитвайки се да я отвори по-широко.

Тротоарът беше безмилостно гол, затова Мора зави между живия плет към двора на мистър Телушкин. Но тук вятърът бе навял преспи сняг, още по-дълбоки и стигащи почти до коленете й, така че придвижването се превърна в истинска борба. Стъпалата й бяха изгубили чувствителността си, краката й стъпваха тромаво заради студа. Отразяващата се в снега лунна светлина я превръщаше в лесна мишена, отчетливо открояваща се тъмна фигура сред морето от безмилостна белота. И макар да продължаваше да върви напред, олюлявайки се и затъвайки в снега, тя се питаше дали Сътклиф не се прицелва в този момент.

Потъна до бедрата в навята от вятъра пряспа и падна, устата й се напълни със сняг. Повдигна се на колене и запълзя, отказвайки да се предаде. Отказвайки да приеме смъртта. Мъкнеше се напред с безчувствените си крака, чувайки стъпки зад себе си. Той приближаваше, за да я убие.

Внезапно мракът бе прорязан от светлина.

Мора вдигна поглед и видя блясъка на приближаващи фарове. Кола.

Единственият ми шанс.

Скочи с ридание на крака и хукна към улицата. Размахваше ръце и крещеше.

Автомобилът спря рязко току пред нея. Шофьорът излезе навън, висок и внушителен силует, и тръгна към нея през призрачната белота.

Тя се взря в него и бавно заотстъпва назад.

Беше отец Брофи.

— Всичко е наред — прошепна той. — Всичко е наред.

Мора се обърна и погледна към своята къща, но не видя никого. „Къде е той? Къде е отишъл?“

Сега приближиха още светлини. Спряха още две коли. Младата жена видя пулсиращите сини светлини на една патрулна кола и вдигна ръка, за да се предпази от блясъка на фаровете, опитвайки да различи приближаващите силуети.

В този момент чу гласа на Ризоли:

— Докторке? Добре ли си?

— Аз ще се погрижа за нея — каза свещеникът.

— Къде е Сътклиф?

— Не го видях.

— В къщата — обади се Мора. — Беше в моята къща.

— Прибери я в колата си, отче — рече Джейн. — Просто стой с нея.

Мора все още не беше помръднала. Стоеше като вкаменена на мястото си, докато отец Брофи се приближаваше. Той свали палтото си и го наметна върху раменете й. После я прегърна с една ръка и й помогна да стигне до автомобила му и да се намести на мястото до шофьора.

— Не разбирам — прошепна тя. — Защо сте тук?

— Шшшт! Сега е важно да се приютите на топло.

Седна до нея. Когато топлият въздух задуха към коленете и лицето й, тя се загърна по-плътно с палтото, опитвайки да се стопли, но зъбите й тракаха толкова силно, че не можеше да говори.

През предното стъкло виждаше движещи се по снега тъмни фигури. Разпозна силуета на Бари Фрост, който се приближи до главния вход на дома й. Видя как Ризоли и един патрулиращ полицай, извадили оръжието си, заобикалят сградата, за да отидат до страничната врата.

Мора се обърна, за да погледне свещеника. Макар да не можеше да разчете изражението му, усети интензивността на погледа му така сигурно, както усещаше топлината на палтото му.

— Как разбрахте? — прошепна тя.

— Когато не успях да се свържа с вашия телефон, се обадих на детектив Ризоли.

Взе ръката й. Обхвана я в двете си длани и това я развълнува толкова, че очите й се напълниха със сълзи. Внезапно й стана непоносимо да го гледа, заби поглед право напред, към улицата, и видя многоцветна мъгла, докато той притискаше ръката й към устните си в топла, продължителна целувка.