Тес Геритсън - Грешникът

— И му позволяваше да се измъква безнаказано въпреки всичко. Ето това ни смущаваше, мамо. И това, че Франки винаги е бил твоят любимец, все още смущава Майк.

— Ти не разбираш Франки.

Ризоли се засмя.

— Разбирам го даже много добре.

— Седни, Джейни. Хайде. Нека направим заедно кнедлите. Така ще стане по-бързо.

Младата жена въздъхна и се отпусна на стола срещу майка си. Мълчаливо и сърдито започна да посипва кнедлите с брашно и да натиска всяка една от тях с пръст, за да й направи вдлъбнатинка. Възможно ли беше готвачът да остави гневни отпечатъци върху всяка хапка?

— На Франки трябва да се правят отстъпки — каза Анджела.

— Защо? Да не би той да прави за мен?

— Не знаеш през какво е минал.

— Слушала съм повече, отколкото съм искала, за военноморските сили.

— Не, говоря за това, което стана, докато беше бебе.

— Случило се е нещо?

— И досега се смразявам, като си спомня как главата му се дрънна в пода.

— Какво, от кошчето ли е паднал? — Джейн се засмя. — Това обяснява ниския му коефициент на интелигентност.

— Не, не е смешно. Беше сериозно… много сериозно. Татко ти не беше в града и трябваше аз да занеса спешно Франки в „Бърза помощ“. Направиха му рентгенова снимка и се разбра, че черепът му е сцепен, точно тук.

Анджела се пипна отстрани по главата, оставяйки брашнена следа по тъмната си коса.

— Винаги съм казвала, че има дупка в главата.

— Казвам ти, че не е смешно, Джейни. Той едва оживя.

— Прекалено е лош, за да умре.

Анджела се взираше в купата с брашно.

— Беше само на четири месеца.

Пръстът на Ризоли, с който тъкмо се канеше да направи дупка в поредната кнедла, замръзна във въздуха. Не можеше да си представи Франки като бебе. Не можеше да си го представи безпомощен или уязвим.

— Наложи се лекарите да изтеглят кръв от мозъка му. Казаха, че има вероятност…

Анджела не довърши мисълта си.

— Какво?

— Да не порасне нормален.

Джейн успя да задържи за себе си саркастичната забележка, която незабавно й дойде на ума. Разбираше, че случаят не беше за саркастични подмятания.

Сега Анджела се взираше надолу, в ръката, в която стискаше парче тесто. Избягвайки погледа на дъщеря си.

„Четиримесечен — помисли си Ризоли. — Тук нещо не е както трябва. Ако е бил само на четири месеца, значи още не е можел да пълзи. Не е могъл да скочи от кошчето или да се измъкне от високото си столче. Единственият начин едно толкова малко дете да падне, е, ако бъде изпуснато.“

Погледна към майка си с ново разбиране. Запита се колко ли нощи се бе събуждала ужасена, спомняйки си мига, когато бе изпуснала бебето си и то бе паднало от ръцете й. Златното момче Франки за малко не бе убито от небрежната си майка.

Протегна длан и докосна ръката на Анджела.

— Хей. В крайна сметка всичко се оправи, нали?

Майка й си пое въздух. Поднови посипването с брашно на кнедлите, като изведнъж се разработи с рекордна бързина.

— Мамо, Франки е най-издръжливият от трима ни.

— Не, не е. — Анджела постави още две кнедли върху подноса и я погледна. — Ти си.

— Да бе.

— Ти си най-издръжливата, Джейн. Когато се роди, още щом те погледнах, си казах: „Ето, за нея не трябва да се тревожа никога. Тя ще се бори до последно, каквото и да става“. Знам, че Майки трябваше да предпазвам повече. Него не го бива в самозащитата.

— Майк израсна като жертва. И винаги ще се държи като жертва.

— Но не и ти. — Устните на Анджела се разтегнаха в лека усмивка, докато гледаше дъщеря си. — Когато беше на три години, видях как падна и си удари лицето в масичката за кафе. Кожата ти се сцепи точно тук, под брадичката.

— Да, още имам белег.

— Раната беше достатъчно сериозна, за да се наложи да те шият. Тече толкова кръв, че изцапа целия килим. И знаеш ли ти какво направи. Сети се какво направи.

— Сигурно пищях до небето.

— Не. Започна да удряш масата за кафе. Да я налагаш ей така! — Майката удари по масата с юмрук и във въздуха се разлетя облак брашно. — Все едно й беше много ядосана. Не дотича при мен. Беше прекалено заета да биеш това, което те бе наранило. — Анджела се засмя и прокара длан по очите си, като остави бяла диря по едната си буза. — Беше невероятно, странно момиченце. От всичките си деца съм се гордяла най-много с теб.

Ризоли гледаше невярващо майка си.

— Никога не съм го знаела. Нямах представа.

— Ха! Деца! И вие нямате представа на какво подлагате родителите си. Почакай като имаш свои деца и ще видиш. Тогава ще разбереш как изглежда в действителност.