Мери Кларк - Обява за запознанства

Ерин Кели се бе снимала, седнала в края на бюро. Беше се навела малко напред, сякаш разговаряше с някого, очите й блестяха, позата на стройното й, нежно тяло излъчваше очакване на покана за танц.

Дарси Скот бе застанала до тапицирано кресло близо до прозорец, едната й ръка държеше пердето. Полуобърната, тя гледаше в обектива. Очевидно фотографът я бе изненадал. Върху другата ръка бяха метнати парчета плат, изразът на лицето й бе вглъбен, но весел. Имаше високи скули, нежно тяло, а дългите й крака завършваха с тънки глезени, тесните й ходила бяха обути в ниски обувки марка „Гучи“.

„Щяха да са още по-привлекателни, ако бяха в обувки за танци!“ — каза си той.

Изправи се и се протегна. Тъмните сенки, които пресичаха стаята, вече не го тревожеха. Присъствието на Чарли беше пълнокръвно и желано. В този момент не изпитваше никакво желание да се съпротивлява.

След като Чарли доброволно се оттегли в тъмната пещера, откъдето бе излязъл, той препрочете писмото на Ерин и прекара пръсти върху снимката й.

Засмя се на глас, когато си спомни мамещата обява, която го бе събрала с нея.

Тя започваше с думите: „Обича музиката, обича да танцува“ .

Вторник 19 февруари

Студ. Киша. Влага. Отвратително задръстване. Това е без значение. Важното е, че си е в Ню Йорк.

Дарси облекчено метна палтото си, прекара пръсти през косата си и посегна към грижливо подредената върху бюрото поща. Бев Ротхауз, кльощавата, съсредоточена и интелигентна студентка в училището по дизайн „Парсънс“ и нейна незаменима секретарка подреждаше купчинките според важността им.

— Сметки — посочи тя най-вдясно. — До тях са разписките за получени пари. Не са малко.

— Дано и сумите са значителни — отвърна Дарси.

— Не са малки — кимна Бев. — Съобщенията са там. Получи заявки за обзавеждането на още два апартамента под наем. Кълна се, че си знаела какво правиш, когато си започнала този бизнес.

Дарси се засмя.

— „Санфорд и Сие“. Това съм аз.

„Ъгълът на Дарси. Вътрешно обзавеждане на изгодни цени“, пишеше на табелата на вратата на кантората. Тя се помещаваше в зданието Флатирън на Двадесет и трета улица.

— Как беше в Калифорния? — попита Бев.

На Дарси й стана смешно, като усети нотката на страхопочитание в гласа на младата жена. Всъщност Бев искаше да каже: „Как са майка ти и баща ти? Как се чувстваш, когато си с тях? Наистина ли са толкова великолепни, колкото изглеждат във филмите?“

Отговорът, помисли си Дарси, е: „Да, великолепни са. Да, чудесни са. Да, обичам ги и се гордея с тях. Само че никога не съм се чувствала уютно в техния свят.“

— Кога заминават за Австралия? — Бев се опитваше да скрие вълнението в гласа си.

— Вече заминаха. Взех нощния самолет за Ню Йорк, след като ги изпратих.

Дарси бе съчетала гостуването у дома със служебно пътуване до езерото Тахо, където имаше поръчка да обзаведе един сравнително евтин хотел за скиори. Майка й и баща й тръгваха на международно театрално турне. Щеше да ги види най-рано след шест месеца.

Тя отвори термоса с кафе, който взе от плота, където държаха чаши и чинийки, и се настани зад бюрото си.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза Бев. — Тоалетът ти е чудесен.

Червената вълнена рокля с четвъртито деколте и подходящото към нея палто бяха купени в резултат от обикалянето по магазините на Родео драйв по настояване на майка й.

— Хубаво момиче си, а не обръщаш достатъчно внимание на дрехите си, миличка — укоряваше я майка й. — Трябва да подчертаваш тази твоя великолепна ефирност.

Както баща й често казваше, Дарси като че ли беше позирала за портрета на прабаба си по майчина линия, на която бе кръстена. Първата Дарси бе напуснала Ирландия след Революцията, за да отиде при френския си годеник, офицер във войската на Лафайет. И двете имаха същите малко раздалечени очи, повече зелени, отколкото лешникови, същите меки, като че ли напръскани със злато кестеняви коси, същия прав нос.

— Само че оттогава малко сме пораснали — обичаше да се шегува Дарси. — Аз съм един и седемдесет и пет. Дарси Първа е била фъстък. На нея й е било по-лесно да изглежда ефирна.

Тя никога нямаше да забрави думите на един студиен директор, когото чу, без да иска, когато беше на шест години: „Как са могли тези двама толкова великолепни хора да създадат това невзрачно дете?“

Все още помнеше как замръзна на мястото си от ужас. И когато след няколко минути майка й направи опит да я представи на членовете на състава: „А това е мъничката ми Дарси“, тя извика: „Не!“ и побягна. По-късно се извини за грубото си държание.