Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Е, майка ми е много щастлива, при това съвсем основателно — рече Фран. — Преди осем години се омъжи повторно. Мислеше си, че все някога ще се върна в Ню Йорк и искаше да приема фамилията на втория си баща. Сигурно ти е известно колко много писаха за баща ми.

Тим кимна.

— Да, така беше. Изкушавала ли си се да го направиш?

Фран започна да си играе със салфетката.

— Не, никога.

— Сигурна ли си, че е разумно да водиш разследване в Гринидж?

— Навярно не. Защо питаш?

— Фран, снощи ходих в Гринидж на погребението на жена, която познавам от едно време. Починала от инфаркт в болницата „Лаш“. Синът й ми е приятел и е адски бесен. Изглежда, според него са можели да я спасят. Той смята, че докато работиш по своя случай, би трябвало да се поразровиш и за лечението на пациентите в болницата.

— Можели ли са действително да спасят майка му?

— Не зная. Възможно е просто да е обезумял от скръб, макар че няма да се изненадам, ако ти се обади. Казва се Били Гало.

— Защо да ми се обади?

— Защото чул, че в петък са те видели в кафенето в болницата „Лаш“. Басирам се, че вече целият град го знае.

Фран недоверчиво поклати глава.

— Не се появявам по телевизията от достатъчно дълго време, за да ме познаят толкова лесно. Съжалявам — сви рамене тя, — но наистина научих нещо интересно, докато си бъбрех с една от доброволките в кафенето. Ако знаеше, че съм репортерка, сигурно нямаше да се разприказва така.

— Отиването ти там е предаването за Моли Лаш ли е свързано? — попита Тим.

— Да, но само исках да събера съвсем обща информация — отвърна Фран. Не й се щеше да навлиза в подробности за разследването. — Тим, познаваш ли Джо Хътник от „Гринидж Таим“?

— Да. Когато постъпих там, Джо работеше във вестника. Добър човек. Защо питаш?

— Мнението му за здравноосигурителните фондове не е много високо, но изглежда, смята, че „Ремингтън Хелт Мениджмънт“ не е по-лош от останалите.

— Е, Били Гало не мисли така. — Той забеляза загриженото й изражение. — Но не се безпокой. Всъщност, добро момче е, просто в момента адски е разстроен.

Докато разтребваха масата и им сервираха кафе, Фран се огледа наоколо. Вече бяха заети почти всички места и в уютното ресторантче цареше бодра глъчка. „Тим Мейсън наистина е много мил — помисли си тя. — Няма значение дали приятелят му ще ми се обади. В действителност Тим иска да каже, че съм в центъра на вниманието на Гринидж и че старите истории са живи — и небивалиците за смъртта на баща ми.“

Фран не забеляза състрадателния му поглед, нито пък разбра, че влагата в очите й е върнала в паметта му образа на „скърбящо за баща си младо момиче“.

Анамари Скали и Моли се бяха уговорили да се срещнат в осем часа в Роуейтън, град, който се намираше на петнайсетина километра североизточно от Гринидж.

Мястото и часа предложи Анамари. „Не е луксозно и в неделя е много спокойно, особено по-късно — каза тя. — Сигурна съм, че и двете не бихме искали да се натъкнем на някой познат.“

Моли се приготви още в шест — прекалено рано, знаеше го. Преоблича се два пъти, тъй като първо й се стори, че е много официална с черния костюм, а после много спортна с джинси. Накрая се спря на тъмносин вълнен панталон и бял затворен пуловер. Вдигна косата си на тила и я прихвана с шнола. Спомняше си, че тази прическа харесваше на Гари, особено къдриците, които се виеха свободно по шията и покрай ушите й. Твърдеше, че така изглеждала прелестно. „Винаги си направо съвършена, Моли — казваше той. — Съвършена, елегантна и изтънчена. Дори по джинси и фланелка изглеждаш облечена като за бал.“

Навремето смяташе, че я дразни. Сега не беше сигурна. Тъкмо това трябваше да разбере. Мъжете споделяха с любовниците си това-онова за съпругите си, помисли си тя. Искаше да знае какво е разказвал за нея Гари на Анамари Скали. И още нещо: какво е правила вечерта, когато е бил убит. В крайна сметка, тя също имаше всички основания да му е много сърдита. „Нали я чух как му отговори по телефона.“

В седем часа Моли реши, че вече може да тръгва за Роуейтън. Тя извади палтото си от гардероба на долния етаж и се насочи към вратата, когато й хрумна още нещо. Върна се в спалнята си и взе от чекмеджето син шал и чифт големи очила „Картие“, стил, модерен преди шест години, но навярно вече остарял. Е, така поне щеше да има чувството, че е дегизирана, реши Моли.

Някога в триместния гараж бяха паркирани нейното БМВ-кабрио, мерцедесът-седан на Гари и черният джип, който бе купил две години преди да умре. Спомняше си как се изненада, когато мъжът й се появи с него. „Ти не ходиш за риба и на лов и за нищо на света не би отишъл на къмпинг. Багажникът на мерцедеса е достатъчно голям за стиковете ти за голф. За какво ти е този джип?“