Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Не знаех какво прави! — изплака Джена. — Всеки път щом е излизала от стаята трябва да е разтваряла сънотворни във виното. — Тя прегърна безжизненото тяло на Моли и започна да я люлее назад-напред. — О, Моли! Събуди се, събуди се…

— Махнете я от нея. — Филип Матюс рязко я блъсна настрани. После сграбчи Моли. — Не можеш да умреш! Не и сега! — извика той. — Няма да ти позволя да умреш!

Преди някой да успее да му помогне, адвокатът я взе на ръце и бързо я отнесе в банята. Джейкъбс и един от полицаите го придружиха вътре.

След секунди Фран чу шум от течащата вода на душа, последван от задавените звуци на Моли, изпразваща стомаха си от виното, в което Джена бе разтворила сънотворните.

Прокурорът излезе от банята.

— Донесете кислородната маска от колата! — нареди на единия полицай той, после се обърна към другия: — А вие повикайте линейка!

— Все повтаряше, че искала да умре — хленчеше Джена. — Постоянно ходеше в кухнята и доливаше чашата си. Представяше си странни неща. Каза, че си била бясна, че си искала да я убиеш, Фран. Тя е луда. Побъркала се е.

— Ако Моли някога е била луда, Джена, това е било, когато ти е вярвала — тихо отвърна Фран.

— Да, имаш право. — Филип и един от полицаите помагаха на Моли да се върне в стаята. — Ти си убила съпруга ми. Опита се да убиеш и мен. Онази вечер чух твоите токчета в коридора. Бях заключила входната врата. И бях свалила резето. Това е бил звукът, който чух. Вдигането на резето.

— Уоли Бари те е видял, Джена — каза Фран. „Видял е някаква жена — помисли си тя. — Не е зърнал лицето на Джена, но тя може да ми повярва.“

— Джена — извика Моли, — остави ме да лежа пет и половина години в затвора за престъпление, което си извършила ти! Искала си да ме осъдят и за убийството на Анамари. Защо, Джена? Кажи ми защо.

Джена местеше очи между Фран и Моли, отначало с почти умолителен поглед.

— Грешиш, Моли — започна тя. После замълча, осъзнала, че е безсмислено, че е попаднала в капан. Че всичко е свършило.

— Защо ли, Моли? — попита Джена. — Защо? — Тя надигна глас. — Защо? Защото семейството ти имаше пари? Защото ние с Гари трябваше да се оженим заради онова, което вие с Кал можехте да ни предложите? Защото те запознах с Гари? Защо мислиш постоянно бяхме четиримата? За да можем двамата с Гари да сме заедно, освен всички онези случаи през годините, когато сме оставали сами.

— Госпожо Уайтхол, имате право да мълчите… — започна Джейкъбс.

Джена не му обърна внимание.

— Влюбихме се още в първия миг, в който се видяхме. И после онази неделя ти ми каза, че Гари имал връзка с медицинска сестра и че тя била бременна.

Тя горчиво се засмя.

— Аз вече бях третата жена. Дойдох тук, за да поговоря с Гари. Паркирах нататък по улицата, за да не видиш колата ми, ако се прибереш по-рано. Той ме пусна вътре. Скарахме се. Гари се опитваше да ме накара да си тръгна, преди да се върнеш. После седна на бюрото си с гръб към мен и каза: „Започвам да си мисля, че не съм постъпил толкова лошо, като съм се оженил за Моли. Когато е ядосана, тя поне отива в Кейп Код и отказва да разговаря с мен. Сега си върви и ме остави на мира.“

Гневът отзвуча.

— И тогава се случи. Нямах намерение да го правя. Не исках да го правя.

Воят на приближаващата се линейка наруши тишината. Фран се обърна към Джейкъбс.

— За Бога, не позволявайте линейката да откара Моли в болницата „Лаш“!

— Отзивите за вчера са страхотни — шест седмици по-късно каза Гюс Бранд. — Поздравявам те. Това е най-доброто предаване, което някога сме излъчвали.

— Е, можеш да благодариш на себе си за това, че задвижи нещата — отвърна Фран. — Ако не ме беше изпратил да отразя освобождаването на Моли от затвора, всичко това нямаше да се случи или пък щеше да се случи без мен.

— Особено ми харесаха последните думи на Моли Лаш за вярата в себе си. Тя смята, че ти си й попречила да се самоубие.

— Джена едва не й помогна — каза Фран. — Ако планът й беше успял, всички щяхме да приемем, че Моли наистина се е самоубила, И все пак ми се струва, че щях да се усъмня. Не вярвам, че Моли е щяла да изпие хапчетата.

— Щеше да е жалко, тя е толкова красива жена — рече Гюс.

Фран се усмихна.

— Да, и винаги е била такава — във всяко едно отношение.

Гюс Бранд отвърна на усмивката й и на лицето му постепенно се изписа благосклонно изражение.

— Да, така е. Между другото, мисля, че е време да си дадеш почивка. Вземи си свободен ден. Какво ще кажеш за неделя?