Мери Кларк - Пак ще се срещнем

„Опит за убийство“ — отекнаха в главата му думите.

Най-лошото, което можеше да очаква.

Кал вдигна очи към детектив Бъроус, който спокойно отвърна на погледа му.

— За ваше сведение, господин Уайтхол, съучастникът ви Лу Нокс пее като птичка от болничното си легло. И още една добра новина — в момента доктор Ейдриън Лоу дава показания в участъка. Изглежда, не му стигат похвалите за всичко, което сте направили, за да подпомогнете престъпните му проучвания.

В седем часа Филип Матюс паркира пред дома на семейство Хилмър, като се надяваше, че ще се приберат по-рано.

Когато завиха по отбивката обаче, минаваше девет и десет.

— Ужасно съжалявам — каза Артър Хилмър. — Знаехме, че има голяма вероятност да ни чака някой, но внучка ни участваше в една постановка и… Е, знаете как е с тези неща.

Филип се усмихна. Приятен човек, помисли си той.

— Разбира се, че не знаете — поправи се Хилмър. — Синът ни е на четирийсет и четири. Самият вие, струва ми се, сте горе-долу на толкова.

Филип отново се усмихна.

— Да не би да сте ясновидец? — После се представи, накратко обясни, че Моли Лаш е заплашена от опасността да бъде върната в затвора и колко важни биха могли да се окажат сведенията им за защитата й.

Влязоха в къщата. Джейн Хилмър, привлекателна, запазена около шейсет и пет годишна жена, му предложи нещо безалкохолно, чаша вино или кафе, но той отказа.

Артър Хилмър очевидно разбираше, че иска да преминат направо на въпроса.

— Днес разговаряхме с Боби Бърк в „Морски фар“ — започна той. — Останахме изумени, когато чухме какво се е случило онази неделя вечер. Бяхме ходили на кино и после се отбихме в ресторанта за по сандвич.

— И рано на другата сутрин заминахме на гости на сина ни в Торонто — продължи Джейн Хилмър. — Прибрахме се едва снощи. Днес на път за театъра на Джейни пак се отбихме да обядваме в ресторанта и чак тогава научихме за случилото се. — Тя погледна съпруга си. — Както казах, останахме поразени. Отговорихме на Боби, че естествено, с удоволствие ще помогнем. Той сигурно ви е предал, че успяхме добре да видим онзи човек в седана на паркинга.

— Да — потвърди Филип. — Ще ви помоля утре сутрин да дадете показания в прокуратурата и да се срещнете с полицейски художник. Ще ни е от голяма полза, ако разполагаме с портрет на човека от седана.

— Разбира се — съгласи се Артър Хилмър. — Но мога да ви, помогна и с друго, струва ми се. Виждате ли, когато излизаха, и двете жени привлякоха вниманието ни. Когато първата мина покрай масата ни, ясно се виждаше, че е разстроена. После си тръгна онази красива русокоса дама, която сега разбирам, е била Моли Лаш. Тя плачеше. Чух я да вика „Анамари!“

Филип се напрегна. „Само не ми казвайте нищо лошо“ — мислено се помоли той.

— Очевидно другата жена не я чу — спокойно продължи Артър Хилмър. — До касата има овално прозорче. От мястото си виждах паркинга или поне онази част от него, която е най-близо до ресторанта. Първата жена трябва да беше попаднала в сянката, защото не я виждах. Но съм убеден, че видях втората — имам предвид Моли Лаш — да отива право към колата си и да потегля. Мога да се закълна, че няма абсолютно никакъв начин да е пресякла паркинга до онзи джип и да е намушкала другата жена, не и за времето от излизането й от ресторанта до потеглянето й.

Филип не знаеше, че очите му са се навлажнили, докато инстинктивно не ги избърса с опакото на дланта си.

— Нямам думи — започна той и замълча. После скочи на крака. — Утре ще се опитам да намеря подходящите думи да ви благодаря — каза адвокатът. — А сега, трябва да отида в Гринидж.

Доктор Питър Блак стоеше до прозореца в спалнята си с чаша скоч в ръка и със замъглен поглед проследи двата непознати автомобила, които спряха пред къщата. Нямаше нужда да забелязва деловия вид на четиримата едри мъже, които слязоха от тях и закрачиха по павираната алея, за да знае, че всичко е свършило. „Кал Всемогъщия най-после е повален — иронично си помисли той. — За съжаление, повлича със себе си и, мен. Винаги трябва да имаш резервен план — това беше един от любимите му девизи. Чудя се, дали има и сега? Всъщност, аз обаче никога не съм го харесвал, така че не ме интересува.“

Той се приближи до леглото и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Взе от там кожен калъф и извади вече пълната с течност спринцовка.

После с внезапно любопитство я разгледа. Колко пъти със съчувствено изражение бе забивал иглата, знаейки, че доверчивите, очи, които гледат към него, скоро ще помътнеят и завинаги ще се затворят?