Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

— Капитан Уелинг — завика Марборн — елате бързо!

— Сигурно нещо се е случило, а? — попита капитанът. — Какво чудно съвпадение е, че тъкмо по това време се оказах наблизо.

— Обраха ме! Ограбиха ме! — продължи да пъшка Марборн. — Разбили са огнеупорната каса!

И той поведе Уелинг в квартирата си, продължавайки да говори нещо несвързано. Уелинг бързо разгледа касата.

— Юначагата доста се е помъчил над нея — каза той, като свърши огледа. — Но тези каси не представляват особена трудност за опитните касоразбивачи.

Уелинг отиде до прозореца и се спусна по противопожарната стълба.

— Я гледай! — извика той, като откри на прозоречния перваз гумена ръкавица. — Подозирам, че другата ръкавица ще намерим на двора. Страхувам се, че напразно ще търсим отпечатъци от пръсти — и той внимателно разгледа ръкавицата на светлината на електрическото си фенерче. — Колко пари ви откраднаха?

— Около две-три хиляди фунта — изстена Марборн.

— И какво още?

Уелинг втренчено погледна Марборн.

— А какво още е могъл да открадне от мен? — повтори Марборн. — Нима не е достатъчно, че ми е откраднал две хиляди фунта?

— Не пазехте ли някакви документи в касата?

— Не — отговори бившият детектив, но веднага се сепна и добави: — Аз изобщо нямам никакви документи.

— Това, изглежда, е работа на човека с черната маска — добронамерено отбеляза Уелинг и отиде при касата. — Едва ли ще се намери още някой, който може да работи тъй чисто. Имате ли телефон?

— Телефон има в съседната стая.

Уелинг дълго говори със Скотланд ярд, а след това пак започна да търси някакви следи. Но той предварително знаеше, че опитите му няма да имат никакъв успех. Както изглежда, крадецът не се беше задоволил с парите, защото бе преровил всички чекмеджета, разхвърляйки съдържанието им по пода. Бюфетът също беше счупен. Неизвестният крадец не бе забравил да прерови и леглото: чаршафите и дюшеците лежаха на пода.

Уелинг отиде в трапезарията. В нея нямаше шкафове и други мебели, в които да може нещо да се пази. Картините по стените привлякоха вниманието на капитана. Той забеляза, че някои от тях бяха изкривени.

— Вашият неканен гост е търсил нещо — забеляза той. — Какво ли е търсил тъй грижливо?

— Дявол да го вземе, откъде да знам това? — попита недоволният Марборн. — Във всеки случай опитите му не са довели до нищо.

— Откъде знаете това, щом дори не знаете какво е търсил? — запита Уелинг.

Телефонът иззвъня. Телефонистката съобщи, че свързва капитан Уелинг според неговото нареждане.

— На телефона е капитан Уелинг. Ти ли си, Финигън?

— Да, капитане.

— Къде е вашият човек?

— У дома си, или поне преди пет минути се намираше там.

— Уверен ли сте в това?

— Напълно. Лично не го видях, но видях сянката му, когато минаваше край прозореца. Той сигурно е вкъщи. При това сега не може да се ползва от автомобила си. Изпрати го да го почистят в Горш.

— А, да го почистят ли? — учтиво попита Уелинг. — В такъв случай всичко е наред.

Той закачи слушалката и се върна при Марборн, който безпомощно гледаше причинената от крадеца неразбория.

— Най-добре ще бъде да съобщите за случилото се във вашия полицейски участък и да помолите да ви изпратят един полицай — посъветва го бившият му началник. — Струва ми се, че не мога да ви бъда с нищо полезен. Съжалявам много, че сте изгубили такава голяма сума. Все пак най-сигурно е да държите парите си в банката.

Марборн нищо не отговори.

Ако минете по тясната, криволичеща уличка, която води от джамията към големия танжерски пазар, ще видите вляво от себе си висока стена от гладки камъни. Ще забележите масивна зелена врата, украсена с бронз. Зад вратата се намира голяма, изоставена градина. В дъното й се издига каменен, полуразрушен фонтан, приведен пак в ред от грижливата ръка на европееца. Надясно от бялата стена се издига къщата на Сади Хафиз. Тя е грозна и претенциозно строена сграда, заобиколена с тераса. В хубавите слънчеви дни Сади Хафиз обикновено седи на терасата в креслото, пиейки ментов чай и пушейки наргиле. Сади е висок, строен арабин с рязко очертани, изпъкнали напред скули и тънка черна брада.

Една сутрин, пушейки, седеше в каменното дворче и равнодушно гледаше стръкчетата трева, които се промъкваха между две плочи.

Шерифът Сади Хафиз имаше щастието да заема редица отговорни постове при най-различни марокански правителства, но обикновено се случваше тъй, че не се задържаше дълго на тях. Навремето дори служи на двама султани и на четирима претенденти за мароканския престол. Беше таен агент на едно американско и на шест европейски консулства, при което се изхитряше да лъже и краде всичките си началници поред. Освен това притежаваше качествата на превъзходен оратор и се ползваше с голяма популярност сред местното население. Влиянието му се простираше далеч зад стените на града. Той, като никой друг, притежаваше способността да издейства концесии.