Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

— Откога наричате брат ми Ралф, господин Марборн?

— О, отдавна! Не обръщам внимание на дребните изисквания на етикецията. Ако някой се казва Ралф, аз не се стеснявам да го наричам тъй.

Тя искаше да му отговори рязко. Но като си спомни, че мълчанието е най-добрият начин да омръзне на госта, нищо не каза. Този път обаче тя нямаше търпение да изкара докрай тактиката си.

— Какво е станало, господин Марборн, та така неочаквано се сближихте с брат ми? Аз не съм високомерна и вие не сте по-лош от другите, но все пак не бих искала да ме наричате Лидия. И надявам се, няма да направите това.

— Защо не? — отговори той, като се усмихна. — Вие се казвате Лидия, а по онова време, когато правехте коктейли за ожаднелите хора, всички ви викаха по име.

Девойката пребледня от яд, но не изгуби самообладание.

— Аз не съм по-лош от другите — продължи Марборн. — Защо да не бъдем добри приятели?

— Защото сте ми неприятен — отговори Лидия. — Нима не сте забелязали, че дамите от баровете обикновено избират познати не от своя кръг? Ако приема предложението ви, то ще бъде равносилно да приема предложението на който и да било от слугите на брат ми. Надявам се, че ме разбрахте.

Марборн се изчерви и промърмори нещо несвързано. За негово щастие в този миг влезе Ралф. Девойката се възползва от удобния случай, за да изчезне.

— Защо сте дошли? — попита Ралф и неприятелски погледна неканения гост.

— Ей сега ще ви разкажа. Вашата сестра ме оскърби: тя ме сравни по обществено положение и по поведение със слуга.

— Струва ми се, че е права — равнодушно отбеляза Ралф, без да обръща внимание на обидения Марборн. — Не спомена ли случайно, че сте и изнудвач? В този случай тя пак е била права. Давам ви пари, защото откраднахте от мен един документ и защото заплашвате да му дадете гласност. И трябва да ви плащам дотогава, докато не бъда принуден да купя мълчанието ви. Но нашите делови отношения се ограничават само с мен. Вие нямате нищо общо с останалите членове на семейството ми. Надявам се, че ме разбрахте и че сега ще оставите сестра ми на мира.

— Лидия трябва да ми се извини — упорито повтори Марборн.

Хамон се засмя, колкото глас има.

— Елате утре. Дотогава тя може би ще обмисли всичко и ще ви се извини. А сега искам да си лягам. Видяхте ли Уелинг?

— Да. Но защо питате за него?

— Защото го видях край къщата си.

Марборн се приближи до прозореца, дръпна малко завесата и погледна на улицата. От другата страна се виждаше черният силует на детектива.

— Какво иска той? — попита Ралф.

— Следи ме — пресипнало отговори Марборн.

— Това много ме радва! А аз се страхувах, че следи мен! Искате ли да пийнете нещо?

— Не, благодаря. Ако ми е писано да бъда отровен, предпочитам това да ми се случи вкъщи.

Когато Марборн излезе на улицата, Уелинг не се виждаше никакъв. Бившият детектив се запъти към най-близката пресечка и хвана такси. Макар че най-внимателно огледа улицата, не откри и следа от преследвача си. Като се приближи до дома си, почака в тъмната ниша на входа няколко секунди. Детективът не се виждаше никакъв. Може би Ралф Хамон се беше излъгал и присъствието на детектива край дома му беше само случайност?

Квартирата на Марборн се намираше на втория етаж и бе разположена над търговско помещение. Стаите й бяха наредени с масивни, някога модерни мебели, които сега бяха изгубили своята прелест. На бюфета имаше шише уиски и сода. Марборн си наля една чаша и жадно я изпи.

Какво кроеше Уелинг? И защо непрекъснато говореше за огнеупорната каса? Наистина, Марборн държеше своите пари вкъщи, защото знаеше, че ще дойде ден, когато ще му потрябват. Парите губеха за него обаянието си, когато нямаше възможност да ги съзерцава. Текущата сметка в банката, колкото и голяма да беше сумата, му се струваше нещо нереално.

Марборн запали огъня, свали смокинга и отиде в спалнята. Запали осветлението и погледна масивното си скривалище. На първо време замръзна на мястото. После нададе див вик, спусна се към касата и погледна вътрешността й. Това не беше трудно да се стори, защото масивната врата на касата висеше само на едната си панта. Касата бе счупена и съвсем празна. Някой я беше обрал.

Като дойде на себе си, Марборн бързо огледа помещението. Ясно си даде сметка как е действал крадецът. Касоразбивачът се бе вмъкнал по противопожарната стълба в жилището през прозореца на спалнята. Време за работа е имал достатъчно. Марборн отсъства от вкъщи няколко часа. Бившият детектив се спусна надолу по стълбата и изскочи на улицата. На тротоара се сблъска с капитан Уелинг, който спокойно и с ръце на гърба наблюдаваше осветените прозорци на Марборновата квартира.