Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

— Влезте вътре при мен, за да пийнем по чаша уиски — предложи му Джеймс. — Сигурно сте измръзнали. В такава нощ лесно може да се настине.

— Нима знаехте, че седя тук?

Джеймс високо се засмя.

— Не задавайте глупави въпроси! Разбира се, че знаех!

Морлек посрещна детектива и му наля чаша уиски. Спунер я изпи на един дъх.

— Колко глупаво е да се губи времето на такъв примерен детектив като вас! — продължи Морлек, като неодобрително поклати глава.

— Такива примерни детективи — поправи го Спунер. — Кажете, вие спите ли някога? — полюбопитства той и взе предложената му пура.

— Много рядко — сериозно отговори Джеймс. — Обичам да се разхождам из стаята. Това ми действа освежително.

— Но защо винаги минавате край прозореца в определена посока?

— Обикновено се разхождам около масата. Но аз исках да ви попитам дали не чухте вик? Стори ми се, че някой извика. Много е възможно само тъй да ми се е сторило.

— Сигурно нервите ви са се разстроили напоследък. Аз нищо не чух. Навярно въображението ви се е пошегувало с вас. А къде според вас извикаха?

— Стори ми се, че извикаха от другата страна на реката. Викът долетя от поляната. Но щом вие нищо не сте чули, не си заслужава да говорим за това.

— Там има мост, доколкото си спомням, нали? — запита детективът, зарадван от възможността да внесе известно разнообразие в дежурството си. — Какво чухте?

— Стори ми се, че някой извика за помощ. Ако смятате, че заслужава внимание, ще донеса един фенер и двамата можем да идем да видим какво се е случило.

Джеймс донесе един фенер и го запали. След това двамата се запътиха към моста. Джеймс вървеше напред и осветяваше пътя на полицая.

— Като че ли викът долетя оттук — каза той.

Спунер погледна надолу и скоро се натъкна на тяло, проснато на пътя.

— Кой е този? — попита Джеймс.

— Сигурно някой пиян. Хей, ставайте! — и той се опита да вдигне безчувственото тяло. — Събудете се! Та това е младежът, който живее у госпожа Корнфорд — неочаквано прибави той.

— Аз също го познах. Как ли е попаднал тук? Може би ще бъдете така любезен и ще го заведете вкъщи.

Спунер повика на помощ Финигън, а Джеймс си отиде у дома. Морлек чувстваше силна умора. Тази нощ беше работил много. Огнеупорната каса на Марборн му отне доста време. Освен това пое голяма отговорност, като сложи в автомобила си мъртвопияния младеж, Фарингтън спа мирно, докато той се занимаваше с Марборновата каса. Той не дойде на себе си и на връщане! В края на краищата Морлек трябваше едва ли не на ръце да пренесе безчувствения момък и да го сложи край пътя. После се сети, че може да използва стоенето на детективите край къщата му, за да закара нещастния момък у дома му…

Джеймс се върна в спалнята си, извади от джоба си пачка банкноти и ги сложи в един плик. Върху плика написа адреса и го скри в скривалището под паркета. Той не беше намерил онова, което търсеше, но неуспехът не го безпокоеше. Много по-голямо безпокойство чувстваше във връзка с историята, която му разказа Фарингтън. Не допускаше мисълта, че девойката, за която говореше този нещастен пияница, бе именно Джоана. Но нейният баща беше лорд и при това тя имаше петно във формата на сърце. И най-вече, казваше се Джоана!

— Това е лудост — каза си той, — това е немислимо! Невъзможно е Джоана да е разбила живота му. Та тя е още дете…

Онова, което разказа Фарингтън, можеше да бъде само празно бъбрене на пиян човек. Но все пак сърцето му не искаше да се примири с този довод. След дълго мислене реши сутринта да види Фарингтън и да му поиска обяснение. Спа около четири часа. След като се събуди, се изкъпа и бързо се облече. Първата му мисъл бе за пияния и за думите му.

Като изпи набързо чаша чай, донесена му от Бинджер, той скочи на седлото и препусна към селото. Първо срещна госпожа Корнфорд. Тя му направи много приятно впечатление.

Госпожа Корнфорд беше дама в пълния смисъл на думата и именно такава той желаеше да я види. Много пъти беше слушал, че тя е голяма приятелка с Джоана.

— Казвам се Морлек — представи се той и я погледна. — Много ми е приятно да видя, че изслушахте спокойно това съобщение и че не паднахте в несвяст от случайността да говорите с едно лице от престъпния свят.

Тя се усмихна в отговор и зачака по-нататъшните му думи.

— Исках да говоря с младежа, който живее у вас.

— С господин Фарингтън? — попита тя, като рязко промени израза на лицето си. — Много съжалявам, че не мога да удовлетворя молбата ви. Той е много болен. Сигурно знаете, че пие много. Вчера, когато отидох в селото да купя някои неща, той изчезна от вкъщи и се върна едва на разсъмване. Пратих да повикат лекар.