Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

— Не, не успях да го намеря.

— Но в такъв случай защо взехте парите му?

— Какви пари? — невинно попита Джеймс. — Та вие добре знаете, че аз вземам пари само тогава, когато принадлежат на човека, с когото се боря.

— Отдавна се досещах за това, но тези пари бяха на Марборн. Може да ги е спечелил по нечестен начин, но все пак те бяха негови. Ще ми обясните ли защо Марборн се ползва с такова влияние над Хамон?

— Доколкото знам, той го изнудва. В ръцете му се намира един документ, който има много голямо значение за Хамон. И Хамон е принуден да му плаща за мълчанието. Поне тъй си представям отношенията им.

— Но сега се приближаваме към обстоятелството, смисълът на което не ми е ясен. Мисълта ми е за документа, след който напразно тичате и който се намира в ръцете на Марборн. Ако този документ падне в ръцете на полицията и на съда, песента на Хамон е изпята. Надявам се, че правилно излагам обстоятелствата?

— Съвсем правилно.

— Чудесно! А сега кажете ми какво се намира в този документ и защо Хамон се въздържа да го унищожи?

— В това се крие и цялата същина. Хамон не унищожава този документ, защото е лакома маймуна. Той си мушна лапата в тиквата и е уловил сливата, но се страхува да си отвори юмрука, защото тогава ще изпусне плячката си. Заради това предпочита да рискува главата си.

— Но вие сам казахте, че този документ не съдържа нищо, което да може да донесе някаква полза на Хамон. И все пак той не го унищожава. Това е съвсем невероятно. Чувал съм, че той е пословичен скъперник, но все пак тази история продължава да ми бъде неясна. Защо той пази този документ, който може да го…

— Да го качи на бесилката — спокойно довърши Джеймс.

— Нима положението е толкова зле? Предполагах, че не е за завиждане, но съвсем е полудял, ако държи у себе си доказателство, за което може да плати с живота си. Кажете, той сам ли е написал този документ?

— Не, друго лице го е написало. В този документ има доказателства за едно грандиозно мошеничество, скроено от Хамон, и едно покушение за убийство.

Уелинг не можеше лесно да се учуди, но този път стъписването му нямаше край.

— Отказвам да разплета тази загадка — каза той след известно мълчание. — Но във всеки случай виждам, че тази история ще бъде последна за Хамон. Вчера го видях: много се е променил. Вижда се ясно, че всичко това дълбоко го е засегнало.

— Много ще съжалявам, ако Хамон умре от естествена смърт — каза Джеймс. — А знаете ли, че той пак е дошъл в Крейз?

— Знам. Тази сутрин телеграфира на лорд Крейз и му поиска позволение да го посети. Сестра си изпратил в Париж. Готов съм да изясня цялата тази история. Трябва да бъдем нащрек.

— Няма нещо, на което Хамон да не е способен.

Джеймс чувстваше симпатия към Уелинг и при обикновени обстоятелства би бил готов да прекара с него цял ден. Но сега това не влизаше в сметката му. Той искаше да остане сам и се зарадва, когато детективът най-после си отиде. При това не се чувстваше много добре, защото обяснението на Джоана го засегна дълбоко. Почваше вече да вярва, че тя е казала истината. Та с такива неща обикновено не се шегуват. Той два пъти този ден ходи у госпожа Корнфорд и си позволи да пита за здравето на пациента й.

— Той се чувства много зле, но докторът ми даде надежда. Лейди Джоана бе толкова мила, че ме посети и донесе за болния вино. Тя винаги е много любезна и се отнася съчувствено към болките на другите. Тя показва голямо разположение към вас. Както изглежда, вие сте големи приятели, защото днес спомена за вас.

— Знаете ли нещо за господин Фарингтън? — запита Джеймс събеседницата си.

— Право да си кажа, не. Той е сам и няма приятели. Всеки месец от града най-редовно му пращат пари. Той ги получава от един адвокат. Много бих искала да съобщя за положението му на неговите близки или роднини, но не знам как да направя това. Той говори само за някой си Бенокуайт. Това име ми се струва много познато, но не мога да си спомня при какви обстоятелства съм го чувала.

Джеймс също беше чувал това име и смътно си спомни, че то бе свързано с някакви тъмни и неприятни събития.

Той препускаше по селската улица и внезапно си спомни, че беше поканил Уелинг да вечерят заедно, защото детективът щеше да остане ден-два на село. Затова веднага обърна коня си и отиде в гостилницата „Червеният лъв“. Уелинг седеше там на чаша бира.

— Уелинг, вие познавате ли някой си Бенокуайт? — попита Морлек.

— Преди бях срещнал човек с това име — отговори детективът, без да се замисля. — Помните ли делото му? Беше млад свещеник и го лишиха от сана му заради поведението му. По-точно казано, той не бе извършил никакви особени престъпления, но по природа бе лош човек. По-късно се присъедини към една компания от нечестни комарджии и падна в ръцете ни. Но срещу него не бе повдигнато никакво обвинение. След като войната започна, отиде на фронта като доброволец и храбро се би. Дори поискаха кръст за храброст за него. Той падна в боя при Сома. Може би вие сте си спомнили за него във връзка с едно тайно общество? Беше замесен в някаква история, но ние не го преследвахме за това.