Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

— Сигурно моето присъствие ви пречи? — започна Уелинг.

— Не, не. Ще ви помоля само да ми посочите къде мога да прекарам тази нощ. В селото сигурно има гостоприемница, нали?

— Да. Бихте могли да преспите в „Червеният лъв“. Аз също съм отседнал там. Но, моля ви, вършете си работата, аз мога да почакам. Моята работа не е бърза. Мога да видя господин Морлек друг път — предложи полицаят.

— Благодаря ви — побърза да каже Марборн. — Аз ще се видя утре сутринта с господин Морлек.

Той реши да даде последна възможност на Хамон да уредят мирно работата. Утре сутринта ще му прати предложението си, а тук, на голямо разстояние от Лондон, и Хамон няма защо да се безпокои за живота си. При това предполагаше, че Хамон ще стане по-щедър и по-сговорчив след опита за убийство.

— На пътя ще срещнете още двама ваши познати, Марборн. Моля ви, не ги карайте да тръгват с вас — каза Уелинг на раздяла.

— А аз мислех, че сте изпратили полицейските си кучета в Лондон — рече Джеймс, след като вратата се затвори след Марборн.

— Направих това, но лицето, под чиито заповеди се намират тези двама полицаи, пак се разпореди да дойдат в Крейз. Много е неприятно, когато един отдел се намесва в работата на друг. Но Спунер и Финигън не са от моя отдел. Уверявам ви, че ще направя всичко възможно, за да ги махна оттук. Нарочно дойдох при вас, за да ви съобщя, че те все още са тук. Не искам да мислите, че не съм удържал на думата си. Бъдете спокоен, утре вече няма да са тук. Но какво се е случило с Марборн?

— Не знам. Той започна да говори, че се намира в опасност. Може да е бил пиян.

— Не, не беше пиян. Много бих искал да узная какво е казал — още по-замислено произнесе той, като се обръщаше към себе си. — Най-добре ще бъде, ако го върнем. Предполагам, че е край дома ви и че приказва с хората ми.

Те излязоха на пътя и се обърнаха към полицаите, които чакаха Уелинг.

— Марборн мина ли оттук?

— Не, господине — отговори Финигън.

— Но той излезе преди няколко минути — продължи Морлек.

— Не, никой не е излизал от дома ви.

— Има ли някой от вас фенерче?

Финигън извади от джоба си фенерче и светна. Тесен лъч освети пътя. Уелинг взе фенерчето в ръка и бавно тръгна напред, като осветяваше пътя и заобикалящите го храсталаци. Неочаквано се спря и насочи фенерчето към едни храсти, които растяха около вратата на къщата. Край тези храсти лежеше Марборн с лице към влажната земя. Забелязаха на тила му малка рана, но смъртта не беше настъпила от нея. Марборн бе удушен с тънък копринен шнур, който стягаше шията му.

Уелинг се преобрази. В този учтив възрастен човек съвсем неочаквано се появи бързина и решителност. Той се наведе над бездушното Марборново тяло и внимателно го разгледа.

— Умрял е — каза той, след като свърши прегледа. После разтвори палтото и ризата на мъртвеца и откри нещо необикновено.

— Ето, погледнете — каза той, обръщайки се към Джеймс. — Ето онова, което му е коствало живота.

Джеймс погледна какво му показва капитана и забеляза малко под гърдите на Марборн парчета пластир и няколко червеникави следи от тях. Както се виждаше, Марборн бе залепил с пластир част от гърдите си.

— Това е стара дяволия — продължи капитанът. — Нещастникът е мислил, че това ще бъде добре скрито тук. Носил е със себе си нещо, по което напразно са тичали и Хамон, и човекът с черната маска — той изпитателно погледна Джеймс. — И Хамон е изпреварил човека с черната маска. Хамон е победил!

Джеймс несъзнателно поклати глава.

— Не, капитане, играта още не е свършена. Истинската игра започва оттук насетне.

— Сега той унищожи онова, след което вие напразно тичахте. Хамон е извън всяка опасност — продължи капитан Уелинг. — И само един лекомислен глупак плати за опита си да го обезвреди.

Джеймс сякаш не чуваше думите на капитана. Той дълбоко се замисли за онова, което го чакаше след тези бурни дни и нощи…

Загадъчните заплахи на храненика на госпожа Корнфорд и признанието на любимата девойка, че вече е омъжена, появяването на Марборн… Колко близко бе до разрешението на всички загадки и до ключа към всичко, до венеца на делото си през последните десет години от живота си! Трябваше само да задържи Марборн, да не го пусне сам, и всичко благополучно щеше да приключи… Всичко станало приличаше на мъчителен кошмар.

Мозъкът на Джеймс усилено работеше. Най-сетне като че ли се отърси от мъчителните си мисли и със звучен глас каза на капитана:

— Не, капитане, борбата още не е свършила. Престъпленията на Хамон, на тази „сянка на сатаната“, както всички го наричат, са много големи, за да останат ненаказани. Той трябва да плати за всичко… за много неща… за Джоана.