Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

— И все пак трябва да имате нещо общо с него, както по-рано — добродушно продължи Уелинг, — защото миналата седмица Хамон е теглил от банката си хиляда фунта и част от тях са минали във ваши ръце. Не мислете да ме уверявате, Марборн, че той ви снабдява с пари ей тъй, без нищо. Това не влиза в навиците му — и той тежко въздъхна.

— Стопаните обикновено изстискват от своите служещи последните сили. Всъщност с какво се занимавате вие? Търговец ли сте станали?

Марборн успя да се овладее и да се успокои.

— Много съм загрижен за Хамон — продължи Уелинг. — Наскоро го срещнах и установих, че има лош вид, сякаш са го налегнали тежки грижи. Не е възможно да е изгубил нещо или да са откраднали нещо от собствената му къща. В такъв случай би предал цялото дело на полицията… Но аз много се радвам, че тъй бързо напредвате, Марборн. Пък и вие, Слоун, живеете добре, както се вижда. Разправят, че живеете в хотел „Блумбсбъри“ като голям богаташ. Да, да, вижда се, че двамата изкарвате много пари — и той шеговито заплаши Марборн с пръст. — Вижда се, че гребете пари с лопата. Чух, че дори вкъщи сте си поставили огнеупорна каса, съвсем нова и много масивна.

— Сигурно ме следите, а? — кипна Марборн. — Нямате право да го правите.

— Да ви следя? — Уелинг се престори на уплашен от това обвинение. — По-малко от всеки друг съм склонен да ви следя. Знаете, че на нас, полицаите, ни се случва да чуваме много слухове и сплетни. Във всеки случай много умно от ваша страна е, че сте се снабдили с огнеупорна каса. Но защо смятате, че свободните пари трябва да се държат вкъщи, а не в банките?

— Сигурно искате да ме обвините, че избягвам вземане-даване с банките? — извика разпаленият Марборн. — Имам текуща сметка в Холбърн.

— Но не се ползвате от нея — учтиво, но упорито възрази Уелинг. — Впрочем имате право. Не можем да бъдем уверени, че банката няма рано или късно да фалира. А от друга страна, няма защо да се страхуваме, когато вкъщи имаме такава огнеупорна каса като вашата. Наистина нищо не рискувате. Човекът с черната маска няма да дойде да ви ограби. Та нали той завинаги е захвърлил занаята си! — Уелинг се озърна, сниши съвсем гласа си и продължи: — Марборн, опитвали ли сте някога да вържете тенекия на опашката на дива котка? По израза на лицето ви виждам, че никога не сте опитвали. Повярвайте ми, че е по-безопасно, отколкото да си навлечете гнева на Ралф Хамон. Време е да изчезнете, Марборн. Не ви желая злото, макар и да сте лош човек. Все пак имате някои достойнства, заради които се отнасям към вас благожелателно. И ви давам добър съвет: съберете спестените пари и се постарайте по-скоро да изчезнете оттук.

— Според вас къде трябва да замина — попита учуденият Марборн.

— Доколкото зная, Испания е много хубава страна, но аз бих ви препоръчал да поживеете в северните страни. Испания е много близо до Мароко. Бихте могли, например, да отидете в Италия. Ще направя всичко, което е по силите ми, да ви предпазя.

— Да ме предпазите? — попита уплашеният Марборн.

— Да, точно така. Ще направя всичко, което е по силите ми, но те не са безкрайни. И още веднъж ме послушайте: пазете се от дивите котки.

Марборн силно се развълнува. Старият детектив добронамерено го потупа по рамото:

— Не забравяйте, че лесно спечелените пари носят нещастие.

— Луд дъртак — раздразнено подметна Марборн, след като Уелинг си отиде. — Повикайте ми едно такси! — нареди той на портиера.

— Не се ли лъжете в Уелинг? — осмели се да попита наплашеният Слоун. — Струва ми се, че той е много добре осведомен за всичко. Ако мисли, че трябва да заминем от страната, е редно да последваме съвета му.

— Нямам нужда и от вашите мисли. Ще се видим утре, довиждане — каза Марборн и се раздели с приятеля си.

Разговорът с Уелинг не мина без последствия. Новозабогателият стана по-скромен. Реши да си иде вкъщи, но после размисли и нареди на шофьора да го закара на Гросвенър плейс. В салона на Хамоновата къща беше светло. Марборн се усмихна и се качи по стълбата. Лидия чу гласа на бившия детектив и моментално прошепна на слугата:

— Няма ме вкъщи.

Това беше третото поред посещение, което Марборн правеше на Лидия. И всеки път той ставаше все по-смел.

Преди слугата да излезе при него, той отвори вратата и влезе в салона.

— Добър ден, Лидия! Реших, че ви дължа едно посещение. Как сте?

За първи път се осмеляваше да се обръща към нея по име. Очите на девойката злобно пламнаха.