Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

Марборн потрепери и лицето му стана восъчно бледно. Той искаше нещо да възрази, но после размисли, ядосано извади кибритницата от джоба си и я хвърли на пода.

— Благодаря ви — учтиво каза Джеймс.

Студеното му презрение вбеси детектива. Той се изчерви. Лицето му се наля с кръв. Заплашително се обърна на Морлек:

— Пазете се, това нещо скъпо ще ви струва!

— Но все пак кибритницата остава тука, както виждате — невъзмутимо продължи Джеймс.

На вратата се показа Бинджер.

— Изпратете този господин и гледайте да не вземе по погрешка чадъра ми — обърна се той към слугата си.

След като вратата се затвори зад разгневения Марборн, Бинджер побърза да се върне в кабинета на господаря си.

— Това беше детектив — прошепна той на Морлек.

— Зная — отговори Морлек и се прозина. — Той се опита да ми открадне кибритницата. Това е повече от доказателство, че се занимава с тази почтена работа.

— Защо идва?

— За да подуши какво се върши тук. След това се опита да открадне кибритницата ми. Но не се безпокой от това, Бинджер.

— Тези хора са страшно хитри. Вие довечера ще излизате ли? — попита слугата, след като помълча малко.

— Не, ще остана вкъщи. Но вас не ви задържам. Можете да си отидете. Днес не ми трябвате, а на Ахмед кажете да ми свари кафе. Днес се готвя да поработя.

След като Бинджер излезе, Морлек затвори книгата и бавно закрачи из стаята. Лицето му доби намръщен вид. После до ушите му достигна хлопането на входната врата. Бинджер си отиде. След миг в кабинета влезе Ахмед с кафениче на поднос.

Той почака, докато малкото арабче свърши всички приготовления и излезе. След това вдигна капака на дивана. Под него лежеше голяма метална кутия. Морлек я отвори и извади дебела пачка банкноти. Близо половин час той ги разпределя. После внимателно ги преброи, зави всяка пачка поотделно и на всяка от тях написа различен адрес, като предварително се справи със записната си книжка. След като свърши тази работа, той пак сложи всички пачки в кутията и постави капака на дивана на предишното му място.

Часът беше един и половина. При все това той не чувстваше умора. Нищо не го влечеше навън. Седна до писалището и започна да мисли каква беше истинската причина за Марборновото посещение. Трудно можеше да се предположи, че инспекторът се надяваше да не го познаят. Джеймс познаваше всички детективи.

В такъв случай какво именно го накара да извърши това посещение? И защо направи тази рискована стъпка с открадването на кибритницата? Джеймс напразно се опитваше да намери отговор на тези въпроси. Всичките му опити да отгатне загадката се провалиха. После младият човек сигурно си спомни нещо, защото отиде в спалнята и си смени обувките. В края на краищата той реши да излезе от вкъщи. Край входната врата видя на пода писмо. Сигурно беше мушнато под вратата. Адресът на плика бе написан с молив и се състоеше от следните думи: „До господин Морлек.“ Над адреса стоеше думата „Бързо“, подчертано няколко пъти. Той бързо скъса плика и прочете няколкото реда, написани на малко листче. След това сложи писмото обратно в плика и се намръщи.

— Ахмед, не си ли видял някого около къщата? — попита той арабчето, след като го повика.

— Не, господине, никого не съм виждал, откакто секретарят ти излезе — отговори слугата.

— А това писмо беше ли тук, когато си отиде Бинджер?

— Не, господине.

Писмото сигурно беше мушнато в това време, когато той си сменяше обувките в спалнята.

Морлек излезе на улицата. На срещуположната страна, под сянката на една врата, стоеше Марборн и чакаше. Като видя Морлек, той потупа спътника си по рамото и каза:

— Ето го!

Джебчията кимна с глава и последва високия, строен силует на Морлек, който бавно се запъти към Пикадили.

На ъгъла Морлек се спря и разсеяно погледна наоколо, сякаш се колебаеше кой път да избере. В този миг в него се блъсна нисък, пълен човек, който сигурно бързаше нанякъде.

— По-полека, по-полека, приятел! — добродушно подвикна Морлек.

— Извинявайте, господине — учтиво отговори Либер и побърза да се отдалечи.

Дребният човечец поразвесели Морлек и той усмихнато погледна след него.

На ъгъла на Еър стрийт инспектор Марборн чакаше Либер. Двамата завиха в една пуста уличка.

— Всичко ли е наред? — бързо попита той.

— Успях да измъкна нещо — отговори Либер и бръкна в джоба си. — Това не е носна кърпичка, не е и портфейл, а писмо.