Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

— В него няма нищо, което да бие на очи.

В този миг шофьорът рязко завъртя кормилото, защото от вратата излезе голям черен автомобил, в който седеше господин Джеймс Морлек. Като забеляза автомобила на лорд Крейз, той също завъртя кормилото и насочи колата към самия край на пътя, като едва не се обърна в рова. С тази маневра той успя да избегне сблъскването и да направи път на Крейзовата машина.

— Едва се отървахме от нещастието — успокояващо отбеляза лордът. — Значи ето какъв е този загадъчен Джеймс Морлек! Но според мен твоето описание съвсем не отговаря на действителността. Той прави по-скоро неприятно впечатление. Не бих се учудил, ако чуя, че на съвестта му лежи някое убийство.

— Аз не съм оценявала качествата му като автомобилист — възрази Джоана.

Силен клаксон прекъсна по-нататъшния им разговор. Черният автомобил на Морлек ги изпревари. Загадъчният съсед мина, без дори да ги погледне. Джоана разгледа автомобила и позна марката му. Тя бе италианска и една от най-скъпите в Европа. Както изглежда, Джеймс Морлек не се скъпеше, когато се отнасяше за личните му удобства.

Полицейският инспектор Марборн излезе от кабинета на началника си. Като затвори след себе си вратата, нетърпеливо заслиза по стъпалата. Дори приятелят му, неразделният от него сержант на тайната полиция Слоун, се учуди от поведението му. Той го последва на улицата.

— Всичко наред ли е? — попита Марборн.

— Не, изобщо не е в ред. Едва ли не дойде краят. Дори вече мислех, че е време да си подам оставката. Старецът каза, че знае всичко. Имал доказателства, че съм взел подкуп от Болсън, съдържателя на игралния дом. Освен това ми каза номерата на банкнотите, които получих от Биг Бенет, задето предупредих брат му, че ще го арестуват. Мен и вас при пръв случай ще ни пенсионират. Старецът каза, че във всичките тези истории сте били замесен и вие. Това му било добре известно.

Тази новина не зарадва сержант Барни Слоун. Той беше свикнал да живее нашироко, много по-нашироко, отколкото можеше да си позволи, ако се пенсионира.

— За нас съществува само един изход — продължи Марборн. — На всяка цена трябва да свършим тази работа. Много ми е неприятно да бъда заедно с мошениците Либер и Коли, но без тях нищо няма да се свърши. Доведете ги и двамата тази вечер у дома.

— Какво се готвите да предприемете?

— Мисля да бутна в затвора човека с черната маска — отговори инспекторът.

Помощникът му учудено го изгледа.

— Вие искате да го заловите? Интересно е как смятате да осъществите това — недоверчиво произнесе той.

Но Марборн избегна по-нататъшните обяснения.

— Успях да разоблича личността му, или по-скоро мисля, че съм успял. И ако работата се увенчае с успех, това ще означава, че сме сполучили да извършим най-великия подвиг.

През последните пет години човекът с черната маска беше най-големият касоразбивач на света. Нямаше нито една банка, нито една огнеупорна каса, която да му се опре. Той се справяше с всички ключалки и силата му се състоеше в това, че работеше сам, без помощници. Той се интересуваше само от касите на банките и дейността му причиняваше много грижи на полицията.

По някаква необяснима случайност никога не можеха да определят размерите на откраднатото от човека с черната маска. Той разбиваше касите на най-почтените граждани, но се случваше тъй, че съдържанието на тези каси можеше да ги компрометира. Затова те избягваха разгласяването. Някои от тях пазеха в касата богатството си, без да получават лихви. Но затова пък предпочитаха да го държат на сигурно място, без хората да знаят за него. Разбира се, хората, които искаха да скрият богатството си, не смятаха за нужно да разправят наляво и надясно за постигналия ги удар. Често дори смятаха за необходимо да отричат изчезването на парите. По такъв начин човекът с черната маска се проявяваше не само като изкусен касоразбивач, но и като предвидлив тактик.

Същия този ден, в пет часа следобед, Марборн отиде на Гросвенър плейс 307, където живееше Ралф Хамон. Марборн беше от онези полицаи, които в някои моменти приспиваха съвестта си. Хамон беше зает с кореспонденцията си и прие полицая в кабинета.

— Моля, седнете, Марборн. Надявам се, че получихте писмото ми.

— Разбира се, получих го тази сутрин. — Марборн си свали шапката и я постави на един стол. — Вие сте изгубили три хиляди фунта, нали? Надявам се, че сте записали номерата на банкнотите.