Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

Непознатият се озърна и побърза да занесе младата девойка в сянката на една азалия. Едва успя сянката да го погълне, и в градината излезе икономът.

Мъжът в черно не знаеше коя е Джоана. Той помисли, че тя е слугиня, останала повечко в селото и настигната по пътя от бурята. Впрочем той не се и помъчи да изясни това обстоятелство. Както изглежда, обитателите на къщата не смятаха за нужно да изгасят горящото дърво, защото до ушите на непознатия долетя един глас, който питаше дали да вика пожарната команда.

— Правете каквото знаете, но не ме безпокойте — чу се отговор. — Нима вие сами няма да успеете да угасите огъня?

В този миг Джоана пак дойде на себе си. Тя отвори очи и погледът й падна върху непознатия, който беше сложил главата й на коленете си.

— Мисля, че скоро ще ви стане по-добре — разнесе се гласът на непознатия.

Джоана уплашено го погледна. Младата девойка позна гласа на Джеймс Морлек. Наблизо до нея беше паднал гръм и тя само по чудо се беше спасила.

— Благодаря ви — промърмори тя и в същия миг силна светкавица озари всичко наоколо.

При блясъка на мълнията тя видя, че лицето на непознатия е скрито цялото с черна маска.

— Значи, това е истина? — прошепна тя.

Морлек се вслуша в гласа й и я погледна.

— Кое е истина? — попита той. — Но моля ви се, говорете по-тихо, иначе ще ни открият.

— Вие сте престъпник — след дълги усилия произнесе Джоана.

— Ах, виж какво било! Моята маска ли ви смути? Но маската още не превръща човека в престъпник, също така, както една лястовичка не докарва пролетта. В такова лошо време всеки, който иска да запази хубавия цвят на лицето си, трябва някак да го защитава.

— Престанете с глупавите си шеги!

И в този момент тя си даде сметка, че възмущението й изобщо не прилягаше на безпомощното й състояние. При падането лицето й се беше изцапало с пръст. И сега Джоана незабелязано се мъчеше да се понагласи.

— Може би ще бъдете тъй любезен и ще ми помогнете да стана?

Той се наведе към нея и без усилие й помогна да се изправи.

— В тази къща ли живеете? — попита той с учтив глас.

— Да. Тук живея. А вие… Вие се готвехте да извършите тук кражба с взлом?

Той силно се засмя.

— Страхувам се, че няма да повярвате, че не съм злодей.

— В такъв случай вие… сте крадец?

— Наистина, това става интересно.

— Значи не отричате, че сте крадец?

— Да, аз съм крадец.

Джоана щеше да бъде разочарована, ако чуеше друг отговор. Тя би могла да се примири с мисълта, че Морлек е престъпник, но никога не би могла да му прости лъжа.

— У нас нищо няма да намерите, което да свърши работа, господин… — и се запъна. Знаеше ли той, че тя го позна?

— Господин? — подзе той и зачака. — Вие казахте преди това „значи това е истина“. Както изглежда, вие подразбирате под това, че съм злодей. Днес чакахте ли моето посещение?

— Да — отговори тя, без да чувства ни най-малко угризение на съвестта. — Господин Хамон каза, че могат да ни оберат.

Това беше измислица, но тя никога не можеше да предположи, че тези думи ще направят такова силно впечатление на непознатия.

— Ах, вие гостувате в тази къща. Моля да ме извините, но аз мислех, че сте тук… Моля, погледнете къщата!

— Защо?

— Моля ви се…

Тя се подчини и се обърна с гръб към него. От къщата излезе един човек с фенер в ръце и се запъти към дървото, върху което бе паднал гръм.

— Това е Стефънс — каза тя и се обърна към събеседника си. Но той вече не беше до нея, беше изчезнал.

Тя лесно се отърва от срещата със Стефънс. Но когато влезе вкъщи и се опита да се вмъкне вътре, се сблъска с баща си.

— Боже мой, Джоана, къде си била? Как ме уплаши!

— Исках само да видя дървото — отвърна девойката и се учуди сама на себе си как можа тъй леко да излъже.

— Но как си решила да излизаш в такъв проливен дъжд? — продължи да мърмори старият лорд. — Лицето ти е изцапано с пръст…

Джоана побърза да влезе в стаята си. Когато хлопна вратата след себе си, тя ясно чу гласа на Хамон:

— Какво, гръм ли е паднал някъде наблизо?

— Да, ударил едно дърво. Аз чак сега се сетих, че това дърво е ваше, а не мое — и доволен от този отговор, лорд Крейз бързо се върна в стаята си.

Спалнята на Джоана беше единствената стая, която имаше вана. Младата девойка съблече мокрите си дрехи и влезе в нея. Под струите на топлата вода тя забрави всичко, което й се бе случило. Едва после в леглото си спомни за срещата с Джеймс Морлек. Дали той я беше познал? Съмняваше се. Та тя никога не се беше срещала с него и той надали би се заинтересувал кой живее в замъка Крейз. Той предположи, че тя е гостенка в тази къща. А може и да си е помислил, че е само слугиня в замъка.