Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

— За госпожа Корнфорд ли говорите? Може би според вас и тя е престъпница? — попита девойката.

Хамон се престори, че не чу забележката й.

— Струва ми се, че преди няколко години съм я срещал. Май че и тя ме познава. Тя нищо ли не ви е говорила за мен?

— Никога не ми е споменавала за вас сигурно защото никога не съм заговорила за вас — отговори учудено девойка, чувствайки, че в нея се събужда любопитството.

— Струва ми се, че тя не е съвсем на себе си. Доколкото си спомням, около една година е прекарала в психиатрична болница — продължи Хамон.

Джоана звънливо се засмя.

— Господин Хамон — иронично забеляза тя, — подозирам, че вие се опитвате да ме плашите. Онези от моите познати, които не излизат престъпници, вие ги причислявате към лудите.

— Аз не знаех, че той е ваш приятел — каза той, като се възползва от настъпилата тъмнина и се приближи съвсем до нея.

— Вече веднъж ви казах, че господин Морлек не ми е никакъв приятел. Той ни е съсед, а по един стар обичай всеки съсед е наш приятел, докато не се убедим в обратното. Но сега е време да си вървим вкъщи.

— Още една минутка…

Той улови ръката й, но тя с леко движение побърза да се освободи от него.

— Това е съвсем излишно. Какво желаете да ми кажете, господин Хамон?

— Баща ви говори ли с вас?

— Баща ми често приказва с мен. Може би вие питате дали не е говорил с мен за вас? За това, че вие искате да се ожените за мен?

— Да — прегракнало отговори той.

— Той и за това ми говори — спокойно отговори Джоана. — Но аз му обясних, че това не влиза в намеренията ми, въпреки че отлично разбирам каква чест ми оказвате с вашето предложение.

— А каза ли ви баща ви, че всъщност аз съм собственик на вашите имения?

— Да, каза ми и това — мрачно потвърди девойката. — Но този замък не ми е толкова скъп, за да му принеса в жертва щастието на целия си живот. На света има по-ужасни неща от това човек да се лиши от бащиния си замък.

И тя пак се опита да се запъти към вкъщи, но той я задържа с ръка.

— Почакайте още една минутка — прошепна той. — Джоана, аз съм с двадесет години по-стар от вас, но вие сте единствената жена, която обичам. Заради вас съм готов на всичко. Вие трябва да бъдете моя.

И преди тя да разбере намеренията му, той я прегърна. Девойката се опита да се изскубне, но той беше по-силен от нея.

— Пуснете ме! Как смеете?!

— Бъдете по-спокойна! — задавено прошепна Хамон. — Аз ви обичам, Джоана, макар че дълбоко ме засегнахте с високомерието си. Аз ви обичам, обичам вашите очи, вашето стройно тяло…

Тя се дръпна назад, мъчейки се да избегне целувката му. И в същия миг до ушите им достигна гласът на лорд Крейз:

— Джоана, Джоана, къде си?

Хамон разтвори ръце и пусна жертвата си. Треперейки от страх и негодувание, тя отскочи от него.

— Наистина, много съжалявам — зашепна той.

Тя не можеше да произнесе нито дума и му показа с ръка вратата. Той я остави и се отдалечи. Като прекара няколко минути сама, тя го последва. Късогледият лорд я погледна и попита:

— Да не ти се е случило нещо неприятно?

— Не, татко.

Той се озърна и забеляза, че Хамон се скри.

— Колко невъзпитан човек! — тихо каза той. — Ако желаеш, ще го помоля да ни напусне.

— Няма нужда. Ако той утре не замине за Лондон, не е ли по-добре ние да заминем?

— Добре, аз съм готов да замина за Лондон — бързо се съгласи лордът. — Но дали да поговоря с него за поведението му?

— Не, не трябва.

Лорд Крейз облекчено въздъхна и отиде в кабинета си. Той най-много мразеше на тоя свят подобни истории.

Джоана отиде в стаята си. Не желаеше да срещне втори път човека, който я обиди. Като влезе вътре, извади от чекмеджето на писалищната си маса ключа от вратата и се заключи. По-рано никога не го правеше. После се отпусна на едно кресло и си припомни всички дреболии от изтеклия ден. Разкритията на Хамон предизвикаха в нея цяла вълна от възмущение. Тя изобщо не можеше да повярва онова, което той съобщи за Морлек. И все пак той не можеше да изрече такова обвинение, без да има основание за това.

Тя стана, отвори вратата и излезе на балкона. Светкавици разсичаха облачното небе. От далечината долитаха тътнежи на гръмотевици. Но това не привличаше вниманието й. Някъде далеч блещукаше слабо жълто огънче. Това бе Стария дом.

Ако Хамон знаеше истината, тогава знаеше ли този самотен, странен човек каква опасност го заплашва? Не трябваше ли да го предупреди? И не беше ли лудост от нейна страна да мисли за човек, когото само няколко пъти беше видяла с бинокъла си? Ако Хамон не лъжеше, над Морлек висеше голяма опасност. Финансистът сигурно кроеше нещо срещу него.