Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

— Значи искате да проникна колкото се може по-бързо в къщата и също тъй бързо да се измъкна оттам?

— Не бързайте особено.

— Но щом собственикът на къщата по-рано е служил в колониите, непременно трябва да има оръжие, с което ще ме пречука. Това трябва да е много весела шега, но предпочитам да гледам комедия с Чаплин, отколкото самият аз да играя в нея.

Цял час Марборн убеждава Коли. След като преговорите се увенчаха с успех, Марборн се залови с Либер, който закъсня с цял час.

— Много е вероятно изобщо да не ми потрябвате, но все пак ще ви помоля да се навъртате наоколо. Познавате ли Морлек? По никакъв начин не вярвам да го сбъркате с друг, но за всеки случай ще ви го покажа.

— Той престъпник ли е? — попита Либер.

— Да, и аз имам нужда от предмет, по който да може да се установи личността му. Например, портфейл, носна кърпичка или нещо подобно. Ще трябва да го причакате на ъгъла.

И като остави Либер на ъгъла, Марборн се запъти към къщата на Морлек. Бинджер отвори вратата. Макар че виждаше за пръв път Марборн, военното държане на посетителя привлече вниманието му. Старият слуга веднага се сети, че трябва да е детектив.

— Не зная дали господин Морлек е вкъщи — каза му той. — Но ей сега ще видя.

И като хлопна вратата пред носа на Марборн, верният слуга отиде да доложи на господаря си за непознатия посетител.

— Той каза, че се казва Кели. Възможно е наистина да се нарича тъй, но и да е измислица.

— Какво иска? — попита Морлек.

— Каза, че се е срещал с вас в Мароко. Едва сега бил научил, че живеете тук.

— Пуснете го! — заповяда Морлек, след като помисли малко.

Слугата въведе Марборн в кабинета.

— Моля, седнете, господин Кели. Нямам столове, защото никога не приемам гости, но вие можете да седнете на дивана.

— Отдавна не съм ви срещал — започна той, като се усмихна на сила. — Не вярвам да сте ме забравили. Веднъж ме поканихте на обяд в Танжер. Това беше преди десет години в Сесил хотел.

— Смътно си спомням нещо подобно — каза Морлек и равнодушно разгледа госта си.

— Тогава една фирма ме прати в Мароко — продължи Марборн. Погледът му блуждаеше из стаята, опитвайки се да намери някоя дреболия на Морлек, която незабелязано да може да използва като доказателство.

— Сега си спомних — отбеляза Морлек — макар че за тези няколко години доста сте се променили.

Марборн вдигна очи към тавана.

— Каква чудесна изработка! — каза той. — Право да си кажа, квартирата ви е наредена със забележителен вкус. Никога не бих предположил, че на Бон стрийт има такова издържано в мавритански стил помещение.

Той неочаквано забеляза нещо, което можеше да му послужи. Край преспапието за книжа лежеше малка кутийка, украсена с монограма на Морлек. Кутийката можеше да служи за съхранение на пощенски марки. Едва като се приближи повече до масата, Марборн видя, че това е кибритница.

Като сложи ръка на масата, Марборн продължи:

— Честно да си кажа, не исках да ви преча. Исках само да се възползвам от престоя си в Лондон и да възобновя познанството ни.

И незабелязано стисна между пръстите си малката кибритница.

— Много ми е приятно, че се срещнах с един стар познат от Мароко. Искате ли да пийнем нещо заедно, господин Кели?

— Не, благодаря — отказа Марборн. — Нямам право да ви задържам. Чух, че рядко идвате в Лондон и че обикновено живеете в съсекското си имение.

— Да, това е вярно.

В този миг Марборн мушна кибритницата в джоба си.

— Ако някога дойдете в Ливърпул, ще ми бъде много приятно да ме посетите. Моля, запомнете — Джон Л. Кели — продължи Марборн, като извади ръка от джоба. — Адресът ми ще намерите в телефонния указател. Много ще ми бъде приятно да се срещна с вас.

Джеймс му подаде ръка и с поглед го изпрати до закритата със завеса врата.

— А, тъкмо се сетих — небрежно каза Морлек в мига, когато Марборн се готвеше да напусне стаята. — Моля ви, оставете кибритницата ми на мястото й. Много е възможно да ми потрябва.

Детективът го погледна страшно уплашен.

— Вашата… Вашата кибритница? — смутено промърмори той.

— Да, кибритницата ми. Тя се намира в десния ви джоб — продължи Джеймс, без да го удостои с поглед, и пак се задълбочи в книгата.

— Но аз нямам никакъв кибрит — продължи да мърмори смутеният Марборн.

— Възможно е вече да сте го използвали, инспекторе — продължи Джеймс. — В такъв случай върнете ми поне кутийката. Не ме карайте да повтарям това два пъти, иначе ще бъда принуден да се обърна към вашето началство и да му съобщя някои ваши малки работи. Например, мога да му съобщя за един купувач на крадени предмети, който ви плаща десет процента от оборота. Убеден съм, че милият началник на полицията нищо не знае за това.