Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

Марборн нетърпеливо дръпна от ръцете му писмото. Край близкия фенер прочете адреса.

— Писмото е адресирано до Морлек. Сега той е в ръцете ни.

И се опита да разбере набързо написаните редове. След като ги прочете, се намръщи. Писмото гласеше:

„Драги господин Морлек, Ралф Хамон поръча на полицейския инспектор Марборн да ви примами в капан.“

— Дявол да го вземе, коя е тази Джейн Смит? — развълнувано се запита Марборн.

Впрочем не само той мислеше за това. В този миг напразно си задаваше същия въпрос и Морлек.

Марборн мрачно погледна спътника си.

— Какъв крадец сте вие, Либер, щом не сте могли да измъкнете нищо друго? — каза той през зъби.

Либер учудено го погледна.

— Та това малко ли е, господин Марборн? — печално попита той. — Вие ми поръчахте да открадна писмо и аз изпълних нареждането ви.

— Да, точно тъй е — мрачно потвърди Марборн.

Той мушна писмото в джоба си и остави учудения си спътник.

Откритието, че някоя си Джейн Смит знае за съвместните му действия с Ралф Хамон, го разтревожи. При това планът му беше отишъл толкова напред, че нямаше никаква възможност да отстъпи. Той трябваше да докара работата докрай. Но най-напред щеше да вземе някои предпазни мерки. Спря такси и отиде на Гросвенър плейс. Портиерът му съобщи, че господин Ралф Хамон не е вкъщи.

— Може би ще поприказвате с госпожица Хамон? — попита прислужникът.

— Госпожица Хамон? — учуди се Марборн. — Не знаех, че господин Хамон има сестра.

Ако портиерът беше малко по-приказлив, щеше да му съобщи, че госпожица Хамон рядко ощастливяваше Лондон с присъствието си и че никой не би изгубил, ако това се случваше още по-рядко. Лидия Хамон принадлежеше към онези лица, които вечно се страхуват, че не им се отдава нужното внимание, след като са живели в бедност и са придобили после известно благосъстояние.

— О, да, господин Хамон има сестра — продължи мъжът. — Тя обикновено живее в Париж.

Госпожица Лидия Хамон наистина живееше в Париж. Нейната квартира се намираше близо до Булонския лес. На нейно разположение имаше един елегантен автомобил и шофьор — японец в огненочервена ливрея. Тя се интересуваше от изкуство, свободно говореше френски и ограничаваше кръга на познатите си с роялистки семейства.

Лидия бе стройна, висока девойка. Червеникавата й коса бе ниско подстригана и фризирана по френска мода. На ръцете си носеше много гривни, които на електрическата светлина светеха с различни цветове. Бавно и незаинтересовано вдигна поглед към влезлия полицай и не се помъчи дори да го поздрави.

Нейната хубост направи силно впечатление на Марборн. Младата девойка беше с разкошна вечерна рокля от зелена коприна, малки златни пантофки и чорапи в същия цвят.

— Искали сте да видите брат ми? — попита тя.

— Да, госпожице, желаех да поговоря с него по работа.

Лидия погледна украсените си с гривни ръце.

— Надявам се скоро да се върне. За съжаление, аз не съм в течение на делата му и затова не мога да ви помогна с нищо. Но моля ви, седнете, господин Марлоу.

— Марборн — поправи я детективът, като внимателно седна на единия край на стола. — Не знаех, че Ралф има сестра.

— Обикновено живея в Париж — отговори тя. — Животът в Париж е много по-приятен, отколкото в Лондон. Лондон е много делови град и ми действа на нервите.

Марборн не умееше да води светски разговори и за малко щеше да каже, че затова пък в Лондон полицията стои на известна висота и че затова лондончани няма защо да се страхуват от каквото и да било. Но идването на Хамон го избави от необходимостта да поддържа разговора.

— Здравейте, Марборн! Какво има? — заговори Ралф. — Запознахте ли се със сестра ми? Лидия, позволи ми да ти представя господин Марборн от полицейското управление. Той е мой голям приятел.

— А, така ли? — разочаровано и провлечено рече Лидия.

— Ние ще отидем в кабинета ми — побърза да каже Ралф и отведе Марборн, преди той да успее да се сбогува със сестра му.

Като остана сам с Ралф, Марборн му разправи всичко.

— Покажете ми писмото — произнесе Хамон.

След като го прочете, той се намръщи и запита с недоумение:

— Джейн Смит? Кой ли може да е това?

— На никого ли не сте разправяли за нашите работи?

— На никого, освен на сестра ми — отговори Ралф.

— Напразно сте й разказвали — упрекна го Марборн.

— Казах й само, че се готвя да си разчистя сметките с Морлек. Готов съм да се закълна, че това писмо не е писано от сестра ми. Та тя изобщо не познава този Морлек! Това ли е всичко, което успяхте да вземете от него?