Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Значи мразите госпожица Райдър? — попита Милбърг.

— Да я мразя ли!

Дребното човече почти изкрещя думите, лицето му стана мораво, очите му едва не изскочиха от орбитите си, двете му ръце конвулсивно се свиха.

— Мислех си, че снощи съм й видял сметката — започна той и спря.

Думите нямаха смисъл за Милбърг, тъй като този ден той не беше чел вестници.

— Слушайте — продължи Сам, — обичали ли сте някога?

Милбърг не отговори. За него Одет Райдър не представляваше нищо, но с жената, която Одет наричаше „мамо“, жената, която той наричаше съпруга, беше свързано едничкото нежно чувство в живота му.

— Да, мисля, че съм обичал — призна след известна пауза. — Защо?

— Ами тогава разбирате как се чувствам, нали? — каза дрезгаво Сам Стей. — Знаете как искам да се оправя с онази, която го съсипа. Тя го подмамвала… подмамвала го… о, Господи! — Сам зарови лице в шепите си и започна да се клати.

Милбърг се огледа тревожно. Наоколо нямаше никой.

Одет щеше да е главният свидетел срещу него. А този човек я мразеше. Самият Милбърг нямаше особени причини да я обича. Тя оставаше единственият свидетел, който можеше да подкрепи обвинението, след като той бе унищожил доказателствата за престъплението. Ако я нямаше Одет Райдър, която да даде показания срещу него, обвинението нямаше да има никакви съществени улики.

Милбърг обмисли хладнокръвно въпроса, както търговецът би преценил делово предложение. Беше научил, че поради някакви сериозни причини Одет Райдър се намира в една лондонска клиника.

Сутринта се беше обадил по телефона в универсалния магазин „Лайн“, за да разбере дали са питали за него, и научи от главния си помощник, че е поръчано в клиниката да бъдат изпратени дамски дрехи за госпожица Райдър. Почуди се какво ли е причинило този неин срив и стигна до заключението, че е от напрежението, изживяно от нея по време на забележителния разговор, който двамата водиха с Тарлинг в Хартфорд предишната нощ.

— Да предположим, че срещнеш госпожица Райдър — поде той, — какво би могъл да й направиш?

Сам Стей се озъби в някакво подобие на усмивка.

— Е, във всеки случай едва ли ще я срещнеш още известно време. Тя е в частна клиника, която — натърти отчетливо той — се намира на Кавендиш Плейс 304.

— Кавендиш Плейс 304 — повтори Сам. — Това е някъде при Риджън Стрийт, нали?

— Не зная къде е — отговори Милбърг. — Тя в момента е на Кавендиш Плейс 304, така че едва ли ще я срещнеш окоро.

Изправи се и забеляза как събеседникът му трепери като трескав от глава до пети.

— Кавендиш Плейс 304 — повтори още веднъж Сам Стей и без да продумва, обърна гръб на Милбърг и изчезна.

Достойният господин погледна след него, поклати глава, а сетне стана и тръгна в другата посока. Можеше да си купи билет за Европа и на гара Уотърлу, а не непременно на Чаринг Крос. А в много отношения там щеше да е по-безопасно.

Тарлинг би трябвало да спи. Бе капнал от умора и копнееше за почивка. Но бе надвесил глава в жилището си. Дневниците на Торнтън Лайн бяха наредени на две купчини. В по-голямата бяха прочетените, а в по-малката — онези, с които му предстоеше да се запознае.

Тетрадките бяха с бели листове, на които нямаше поле за датите. В някои случаи една тетрадка обхващаше период от две или три години, а други — три или четири тетрадки, бяха изпълнени със станалото за няколко месеца. Купчината отляво растеше, а тази отдясно намаляваше, докато не остана само една тетрадка — по-нова от останалите, заключена с две месингови ключалки, които специалистите от Скотланд Ярд бяха отворили.

Тарлинг я взе и започна да я прелиства. Както предполагаше, беше последният дневник, който Торнтън Лайн бе водил непосредствено преди убийството. Детективът отвори тетрадката разочарован. В предишните дневници не бе открил нищо освен самолюбието на автора. Прочете описанието на Лайн за случилото се в Шанхай, но в края на краищата не намери нищо ново и не добави особено много към онова, което вече знаеше.

Не очакваше да получи нещо повече и от последния дневник. Все пак го зачете внимателно и след малко придърпа към себе си бележник и започна да отбелязва някои пасажи. Натъкна се на описанието — изненадващо меко — как Одет Райдър е отхвърлила ухажванията на Торнтън Лайн. Написаното беше някак странно скучно, докато Тарлинг не стигна до деня след освобождаването на Сам Стей от затвора — тук Торнтън Лайн се беше впуснал по-нашироко по въпроса за „унижението си“.