Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Струпа тетрадките на леглото, а Тарлинг взе една и я прелисти.

— Дневникът на Торнтън Лайн — съобщи той. — Може да свърши работа.

Една от тетрадките — последната — се оказа заключена със закопчалка. Личеше, че е правен опит ключалката да се насили, защото беше изкривена. Милбърг наистина се бе опитвал да я отвори, но тъй като бе започнал да чете дневниците от началото, бе оставил заключената тетрадка за по-нататък.

— Нищо друго ли няма? — попита Тарлинг.

— Нищо — отвърна разочарован инспекторът, който още разглеждаше отвора. — Може да има и други такива скривалища — предположи той.

Търсиха, но не откриха нищо.

— Тук нямаме какво повече да правим — каза Тарлинг. — Оставете един от хората си в къщата, в случай че Милбърг се върне. Макар че аз лично се съмнявам.

— Смятате ли, че момичето го е изплашило?

— Според мен е твърде вероятно — отвърна Тарлинг. — Ще разпитам в магазина, но едва ли е там.

Предположението му се оказа вярно. Никой в универсалния магазин „Лайн“ не беше виждал управителя, нито пък знаеше къде се намира. Милбърг беше изчезнал, сякаш земята се беше отворила да го погълне.

Скотланд Ярд незабавно разпрати във всички полицейски участъци подробно описание на издирвания човек. След двайсет и четири часа всички околийски началници на полицията разполагаха с описанието и снимката му и арестуването на Милбърг бе само въпрос на време, стига той, разбира се, да не бе напуснал страната, след като бе излязъл от стаята на Тарлинг в Хартфорд.

В пет часа същия следобед бе намерена нова улика. В крайпътната канавка близо до Хартфорд, на около шест и половина километра от къщата, където бе извършено последното убийство, полицията откри чифт кални дамски обувки. Съобщи го началникът на полицията в Хартфорд, който се обади по телефона и каза още, че е изпратил обувките по специален куриер.

В седем и половина малкият пакет вече бе на бюрото на Тарлинг. Той скъса хартията, отвори капака на мукавената кутия и извади разкривен вехт чехъл.

— Без съмнение е дамски — заключи той. — Виждате ли тока с форма на полумесец?

— Вижте! — възкликна Уайтсайд и посочи някакви петна по кафеникавия хастар. — Това потвърждава теорията на Лин Чу. Ходилата на жената с чехлите са кървели.

Тарлинг кимна. Обърна езика да види етикета на производителя и обувката падна от ръцете му.

— Какво има? — обърна се към него Уайтсайд и вдигна обувката.

Погледна я и се разсмя безпомощно, защото от вътрешната страна на езика имаше мъничък етикет с името на един лондонски производител на обувки, а под него с мастило беше написано: „Госпожица О. Райдър“.

Старшата сестра в клиниката прие Тарлинг. Одет, съобщи му тя, възстановила нормалното си състояние, но се нуждаела от няколко дни почивка. Тя предложи да я изпратят в провинцията.

— Надявам се, че няма да й зададете куп въпроси, господин Тарлинг — каза старшата сестра, — защото тя наистина не е в състояние да понесе допълнително напрежение.

— Ще й задам само един въпрос — заяви мрачно Тарлинг.

Намери момичето в красиво мебелирана стая и то му подаде ръка. Той се наведе и го целуна, а сетне внезапно извади обувката от джоба си.

— Одет, мила — попита внезапно детективът, — този чехъл ваш ли е?

Тя погледна обувката и кимна.

— Да, къде го намерихте?

— Сигурна ли сте, че е ваш?

— Повече от сигурна съм — усмихна се тя. — Това са мои стари чехли. Защо питате?

— Къде ги видяхте за последен път?

Момичето затвори очи и се разтрепери.

— В стаята на мама — припомни си то. — О, мамо, мамо!

Зарови глава във възглавницата на стола и заплака, а Тарлинг започна да го утешава.

След малко Одет се поуспокои, но пак не беше в състояние да му даде някаква информация.

— Мама харесваше тези чехли. Ставаха й, носехме един и същи номер…

Гласът й отново секна и Тарлинг побърза да заговори за друго.

Все повече и повече се убеждаваше, че Лин Чу е прав. Само дето в теорията му не се вписваха фактите, които детективът знаеше. Докато се връщаше от болницата към Скотланд Ярд, си припомни какво се е разиграло в Хардфорд.

Някой е влязъл в къщата бос, с окървавени крака и след като е извършил убийството, е потърсил обувки. Станали са му само старите чехли и той или тя ги е сложил и отново е излязъл, след което е обиколил къщата. Но какво или кого е търсил?

Ако Лин Чу беше прав, Милбърг очевидно не можеше да е убиецът. Ако Тарлинг повярваше на сетивата си, човекът с малките крака беше същият, който бе изпищял предизвикателно в тъмнината и бе запокитил в краката му сярната киселина. Детективът сподели подозренията си с Уайтсайд и той като че ли ги потвърди.