Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Тарлинг поклати глава.

— Как изглежда човекът? — поинтересува се той.

— Много обикновен наглед, доста дребен и болнав — имам предвид шофьора на таксито.

— Имате ли представа къде отидоха?

— Не — отвърна старшата сестра. — Възразих категорично госпожица Райдър да излиза, но когато й предадох съобщението, което идваше от ваше име, тя настоя да тръгне.

Тарлинг простена. Одет Райдър бе в ръцете на маниак, който я мразеше, беше убил майка й и смяташе да я обезобрази, защото живееше с убеждението, че е изменила на любимия му господар!

Без да продума, той се обърна и излезе от чакалнята, последван от Уайтсайд.

— Безнадеждно е — каза Тарлинг, когато се озоваха навън, — безнадеждно, безнадеждно! О, Боже мой! Колко ужасно! Не смея да си помисля. Ако Милбърг е жив, ще си плати.

Даде нареждания на шофьора на таксито и последва Уайтсайд в колата.

— Връщам се в жилището си да взема Лин Чу — съобщи той. — Не мога да си позволя да се лиша от неговата помощ.

Уайтсайд съвсем оправдано се засегна.

— Не мисля, че вашият Лин Чу ще е в състояние да проследи едно такси в Лондон. — Но след това, доловил отчаянието на събеседника си, каза по-внимателно: — Все пак съм съгласен с вас — нуждаем се от помощта на всички.

Щом пристигнаха на Бонд Стрийт, Тарлинг отвори вратата и влезе, следван от спътника си. Вътре беше тъмно, нещо необичайно — Лин Чу не напускаше жилището в отсъствие на господаря си. А китаецът без съмнение беше излязъл. В трапезарията нямаше никой. Първото, което Тарлинг видя, когато запали лампата, беше ивица оризова хартия, по която мастилото още не беше съвсем изсъхнало. Само няколко китайски йероглифа и нищо повече.

„Ако се върнеш преди мен, да знаеш, че отивам да намеря малката жена“, прочете с изненада Тарлинг.

— Значи знае, че е отвлечена! Слава Богу — възкликна той. — Питам се…

Замълча. Стори му се, че е дочул тихо стенание, и срещнал погледа на Уайтсайд, разбра, че той е чул същия звук.

— Сякаш някой стене — каза Тарлинг. — Слушайте!

Наведе глава, зачака и след малко го чу отново.

С два скока се озова при вратата на стаята, където спеше Лин Чу, но тя се оказа заключена. Наведе се над ключалката, ослуша се и отново чу стенанието. Изби вратата с рамо и се втурна вътре.

Пред погледа му се разкри необичайна картина. На леглото лежеше гол до кръста мъж. Ръцете и краката му бяха вързани, а лицето — покрито с бял пешкир. Но онова, което Тарлинг видя най-напред, бяха четирите познати мънички алени черти в средата на широките гърди. По човека личаха методите на „убеждаване“, с които полицаите в Китай изтръгват признания от упорити престъпници — леки прорязвания с остър нож по кожата, а сетне…

Огледа се за „шишенцето на мъченията“, но не го откри.

— Кой си ти? — попита детективът и вдигна кърпата от лицето на мъжа.

Беше Милбърг.

Много неща се бяха случили с Милбърг от момента, когато се раздели със Сам Стей, докато го намериха да лежи вързан и безпомощен, със следи от китайска инквизиция. Бе прочел за убийството и се бе стъписал и натъжил.

Бе изпратил бележката до Скотланд Ярд не за да спаси Одет Райдър, а по-скоро за да си отмъсти на човека, убил единствената жена на света, докоснала изкривената му психика. Нямаше и никакво намерение да се самоубива. Още преди година си бе извадил паспорт, за да може във всеки момент да напусне страната, а през цялото време държеше свещеническите одежди, в случай че се наложи да ги използва.

Билетите бяха в джоба му и след като изпрати бележката по човек в Скотланд Ярд, той се отправи към гара Уотърлу да хване влака, който правеше връзка с парахода за Хавър. Знаеше, че полицията наблюдава гарата, но не се страхуваше, защото дори да имаше издадена заповед за арестуването му, нямаше как да разпознаят под благодушната външност на провинциален свещеник издирвания управител на универсален магазин „Лайн“.

Стоеше при щанда с книгите, за да си купи нещо за четене и да запълни часовете на пътуването, когато почувства как някой слага ръка на лакътя му и премаля. Обърна се и видя подобно на кафява маска лице, което му бе познато.

— Е, човече — попита с усмивка той, — какво мога да направя за теб?

Зададе въпроса по същия начин, както и на Стей, и мозъкът му механично отбеляза това.

— Ще дойдете с мен, господин Милбърг — съобщи му Лин Чу. — И ще направите добре да не вдигате много шум.

— Имате някаква грешка.