Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Щом имам грешка — рече спокойно Лин Чу, — достатъчно е само да кажете на онзи полицай, че съм ви сбъркал с господин Милбърг, издирван по обвинение в убийство, и аз ще си имам много сериозни неприятности.

Устните на Милбърг затрепераха от страх, а лицето му стана пепеляво.

— Добре, ще дойда — каза той.

Лин Чу тръгна до него и те излязоха от гара Уотърлу. Пътуването до Бонд Стрийт се вряза в паметта на Милбърг като ужасен кошмар. Беше разглезен, не пестеше парите, за да си осигури удобство, и затова не бе свикнал да пътува с автобуси. А Лин Чу, тъкмо обратното — обичаше автобусите, те сякаш му доставяха удоволствие.

Безмълвно стигнаха до гостната в жилището на Тарлинг. Милбърг очакваше да завари там детектива. Вече беше стигнал до заключението, че Лин Чу само е пратен от човека от Шанхай да го заведе при него. Но от Тарлинг нямаше и следа.

— Е, приятелю, какво искаш? — попита той. — Аз наистина съм господин Милбърг, но когато казваш, че съм извършил убийство, изричаш гнусна лъжа.

Отчасти си бе възвърнал смелостта, защото бе очаквал да го отведат незабавно в Скотланд Ярд и да го арестуват. А това, че се е озовал в жилището на Тарлинг, идеше да подскаже, че положението не е толкова безнадеждно, както му се е струвало.

Лин Чу внезапно се обърна към Милбърг и го сграбчи за китката. Преди да разбере какво става, Милбърг вече лежеше на пода по лице, а коляното на Лин Чу се заби в кръста му. Усети нещо като телена примка около китките си и изпита мъчителна болка, когато свързващата брънка на китайските белезници се затегна.

— Ставайте! — заповяда строго Лин Чу и с изненадваща сила изправи Милбърг на крака.

— Какво ще правиш? — попита той, зъбите му тракаха от страх.

Не получи отговор. Лин Чу го сграбчи с едната ръка, отвори вратата с другата и го блъсна в стая, в която почти нямаше мебели. Имаше метално легло и на него китаецът катурна спътника си, който се строполи безпомощен.

Китайският ловец на крадци се залови методично за работа. Първо промуши през пръчките на леглото копринено въже и го завърза на една от тях, като го прокара под главата на Милбърг, та той да не се дърпа и да не се удуши.

Преобърна го, отключи белезниците и върза първо едната, после другата китка за страничните метални винкели.

— Какво ще правиш? — попита пак Милбърг, но китаецът не отговори.

От колана под блузата си извади зловещ нож и управителят на магазина отвори уста да извика. Не беше на себе си от ужас, а тепърва му предстоеше да бере страха. Китаецът спря вика, като сложи върху лицето на Милбърг възглавница, а после внимателно се зае да разрязва горните му дрехи.

— Ако крещите — заяви спокойно той, — хората ще помислят, че пея! Китайците не са музикални и се е случвало, когато пея родните си песни, хората да идват и да питат кой стене и вика за помощ.

— Действаш незаконно — прошепна Милбърг, правейки последен опит да се спаси. — За престъплението си ще лежиш в затвора.

— Ще имам късмет — отговори Лин Чу, — защото затворът означава живот. Докато ти ще увиснеш на дълго въже.

Вдигна възглавницата от лицето на пленника си и сега побледнелият мъж следеше с ужас всяко движение на китаеца. След малко Милбърг остана гол до кръста и Лин Чу огледа какво е свършил, доволен от себе си.

Отиде при вградения шкаф и извади оттам кафяво шишенце, което сложи на нощното шкафче. Приседна на ръба на леглото и заговори. Имаше почти безупречен английски, макар от време на време да търсеше думите, а имаше и моменти, когато словото му звучеше малко сковано и доста превзето. Изразяваше се бавно и много натъртено.

— Познавате ли китайците? Не сте живели в Китай, нали? Когато казвам „живели“, нямам предвид да прекарате една седмица в добър хотел в някой от крайбрежните градове. Вашият господар Лайн живя по този начин в Китай. Не пожъна особен успех.

— Нищо не зная за господин Лайн — прекъсна го Милбърг, долавяйки, че Лин Чу по някакъв начин го свързва със злополучните преживявания на Торнтън Лайн.

— Чудесно — продължи Лин Чу и потупа с плоското на ножа дланта си. — Ако бяхте живели в Китай — в същинския Китай, щяхте може би да имате някаква представа за нашия народ и неговия манталитет. Твърдят, че китаецът не знае що е страх от смъртта или болката, което е малко пресилено, защото съм срещал престъпници, дето се страхуват и от двете.

За секунда устните му се извиха в нещо като усмивка, сякаш той си бе спомнил нещо забавно. После отново стана сериозен.