Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Потръпна от предчувствието на надвисналата беда. Тарлинг я прегърна насърчително. Отиде при вратата на стаята, натисна дръжката и я бутна. Но зад вратата имаше нещо, което пречеше да се отвори, и той трябваше да употреби всичката си сила, за да го избута и да се промуши.

На бюрото гореше настолна лампа, светлината на която не се виждаше отвън заради тежките пердета на прозорците, но Тарлинг не гледаше към прозореца, нито към бюрото.

Госпожа Райдър лежеше зад вратата, полуусмихната, под сърцето й стърчеше страховитата дръжка на нож.

Тарлинг погледна още веднъж, а после се обърна към момичето, което се мъчеше да се промъкне край него, хвана го за ръката и внимателно го избута обратно в коридора.

— Какво е станало, какво е станало? — питаше то с ужасен шепот. — О, пуснете ме при мама!

Одет се опитваше да се измъкне от ръцете му, но той я държеше здраво.

— Трябва да сте храбра заради самата себе си… заради всички — умоляваше я Тарлинг.

Както я държеше за ръка, я тласна при вратата на втората стая. Напипа в тъмното ключа на електрическото осветление.

Намираха се в помещение, което приличаше на скромно обзаведена спалня за гости, в него имаше втора врата, очевидно водеща към основната част на сградата.

— Закъде е тази врата? — попита Тарлинг, но Одет сякаш не го чу.

— Мамо, мамо! — стенеше момичето. — Какво се е случило с майка ми?

— Накъде води тази врата? — попита отново той, но вместо да му отговори, Одет пъхна в джоба си трепереща ръка и извади ключ.

Детективът отключи вратата и се озова в правоъгълен коридор, разположен над антрето.

Момичето се шмугна край него, но той го хвана и го избута обратно.

— Казах ви, трябва да се овладеете, Одет — рече непреклонно Тарлинг. — Не бива да се огъвате. Всичко зависи от вашата смелост. Къде е прислугата?

Съвсем неочаквано тя се отскубна от него и се втурна обратно към крилото, което бяха оставили зад себе си. Детективът бързо тръгна след нея.

— За Бога, Одет, недейте, недейте — викаше Тарлинг, но тя се хвърли към вратата и се скри в стаята на майка си.

Момичето погледна мъртвата жена и се свлече на пода. Започна да прегръща безжизненото тяло и да целува студените устни.

Тарлинг издърпа внимателно Одет и я изведе отново в коридора, почти я носеше. По коридора към тях бързаше разрошен мъж по риза и панталони, явно икономът.

— Събудете жените в къщата — тихо нареди Тарлинг. — Госпожа Райдър е убита.

— Убита ли, господине? — стресна се човекът. — Как така? Не може да бъде!

— Бързо — прекъсна го Тарлинг, — госпожица Райдър припадна отново.

Пренесоха я във всекидневната, положиха я на един диван и Тарлинг не се отдели от момичето, докато не се увери, че две прислужници ще се грижат за него.

Сетне заедно с иконома се върна в стаята, където бе трупът на госпожа Райдър. Запали всички лампи и внимателно огледа помещението. Прозорецът към остъкления балкон, където той се бе крил преди няколко часа, бе залостен с резе.

Пердетата, които по всяка вероятност бе дръпнал Милбърг, когато бе идвал за чантичката, не бяха пипнати. От начина, по който лежеше мъртвата жена, и от спокойното й лице Тарлинг отсъди, че смъртта е настъпила внезапно. Убиецът очевидно се бе промъкнал зад нея, докато тя е стояла при дивана, който детективът беше зърнал от балкона. Изглежда, докато е чакала дъщеря си, госпожа Райдър бе взела от малкия шкаф зад вратата книга, която сега лежеше между мястото, където се намираше трупът, и лавицата.

Двамата мъже вдигнаха тялото върху дивана.

— Идете до града и уведомете полицията — рече Тарлинг. — Тук има ли телефон?

— Има, господине — отговори икономът.

— Хубаво, това ще ви спести ходенето — заключи детективът.

Той съобщи за случилото се на местната полиция, а след това се обади в Скотланд Ярд и нареди да изпратят човек, който да събуди Уайтсайд. Когато погледна през прозореца, навън вече се зазоряваше, но мъждивата светлина подчертаваше още повече непрогледния мрак, забулил света.

Тарлинг разгледа най-обикновения кухненски нож. Върху дръжката му имаше прогорени неясни инициали, които бяха толкова изтрити от непрекъснатата употреба, че едва личаха. Виждаха се само едно „М“ и две други букви, които приличаха на „П“ и „К“

— М…

Детективът се съсредоточи и се опита да ги разчете. След малко се върна икономът.

— Младата дама е в ужасно състояние, сър, и за това повиках доктор Томас.