Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Тарлинг кимна одобрително.

— Постъпили сте разумно — рече той. — Бедното момиче преживя страхотен шок.

Отново отиде на телефона. Този път се свърза с една лондонска клиника и помоли веднага да изпратят линейка за момичето. Когато телефонира в Скотланд Ярд, се сети да поръча да изпратят човек при Лин Чу с нареждане да дойде незабавно. Имаше пълно доверие на китаеца, особено в случаи като този където следата беше прясна. Лин Чу притежаваш свръхчовешки способности, с които можеше да се мери само добре обучена хрътка.

— Никой да не се качва горе — нареди Тарлинг на иконома. — Когато дойдат докторът и следователят, ги пуснете през главния вход, а ако ме няма, в никакъв случай не използвайте стълбите, които водят към портала.

Детективът излезе през главния вход да оглед градината. Не се надяваше, че ще намери нещо. Може би на дневна светлина щяха да разкрият повече, но вероятността убиецът да е останал на местопрестъплението беше много малка.

В обширната градина имаше много дървета. Множеството криволичещи пътеки се пресичаха и разделяха, тръгваха от широките чакълести алеи около къщата и водеха до високия зид около малкото имение.

В единия ъгъл на градината Тарлинг откри доста голяма гола поляна. Огледа я набързо, като насочи светлината на фенерчето към зеленчуковите лехи, и тъкмо си тръгваше, когато съгледа тъмна постройка — дори в мрака личеше, че е барака, в която градинарите държат инструменти. Насочи лъча към нея.

Дали въображението му изигра лоша шега, или наистина детективът зърна за миг бледо лице, което надничаше иззад ъгъла? Отново насочи светлината. Не се виждаше нищо. Отиде до постройката и я заобиколи. Нямаше никой. Стори му се, че в сянката й се мярва тъмна фигура, която се насочва към боровете, опасали къщата от три страни. Отново светна с фенерчето, но лъчът не беше достатъчно силен да преодолее разстоянието и Тарлинг се втурна към посоката, където изчезна фигурата. Стигна при боровете и тръгна по-бавно. Често спираше и би могъл да се закълне, че веднъж чу пред себе си да изпуква съчка.

Затича се отново, вече не се съмняваше, че сред дърветата все още има човек. Чуваше бързите стъпки на преследвания, сетне се възцари тишина. Продължи да тича, но сигурно бе отминал човека, защото след мъничко чу зад себе си шум. Обърна се рязко.

— Кой е? — викна Тарлинг. — Излез или ще стрелям!

Отговор не последва и детективът зачака. Долови, че по зидарията стържат обувки — непознатият се катереше по зида. Обърна се към посоката, откъдето идваше звукът, но отново не откри нищо.

После някъде над него отекна демоничен смях, от който кръвта му се смръзна. В горния си край зидът бе скрит от надвесените клони на едно дърво и фенерчето не вършеше никава работа.

— Слез! — извика Тарлинг. — Взел съм те на мушка.

Отново отекна ужасяващият смях, в който се съдържаха и страх, и подигравка, а сетне отгоре се чу писклив глас.

— Убиец! Убиец! Ти уби Торнтън Лайн, проклет да си! Запазил съм това за теб — ето ти го!

През клоните на дърветата прошумя нещо малко и кръгло, върху ръката на Тарлинг падна нещо като капка и той я изтръска с вик, защото го изгори като огън. Чу, че тайнственият непознат слиза от зида, и бързите му стъпки. Наведе се и вдигна предмета, който оня бе запокитил по него. Представляваше аптекарско шишенце със зацапан етикет, на който пишеше: „Сярна киселина“.

Беше десет часът сутринта. Уайтсайд и Тарлинг седяха по ризи на един диван и сърбаха кафето си. За разлика от спретнатия полицейски инспектор Тарлинг имаше измъчен и уморен вид. Макар че го бяха вдигнали от леглото в ранните утринни часове, инспекторът поне се бе наспал като хората.

Бяха в стаята, в която беше убита госпожа Райдър, ръждивокафявите петна по пода, където я бе намерил Тарлинг, говореха красноречиво за разигралата се трагедия.

Седяха и мълчаливо си пиеха кафето, всеки потънал в мислите си. Тарлинг си имаше съображения да не разкрива приключението си в градината и не каза на своя събеседник за тайнствения мъж, когото бе преследвал и за чиято самоличност вече се досещаше.

Уайтсайд запали цигара и хвърли клечката в камината, а Тарлинг се сепна и излезе от унеса си.

— До какви заключения стигате? — попита той.

Уайтсайд поклати глава.

— Ако липсваше нещо, обяснението щеше да е просто. Но всичко си е на мястото. Бедното момиче!

Тарлинг кимна.

— Наистина! — поде той. — Докторът трябваше да я упои, за да я накараме да тръгне.